Джон Гришам - Присъдата

— Такова… тук ли е мистър Гейбъл? — колебливо запита той.

Тя вдигна вежди.

— Мистър Гейбъл ли?

— Да, точно така.

— Тук няма мистър Гейбъл. Вие кой сте?

Няколко наперени млади дръвници бавно минаха покрай тях, като го оглеждаха от глава до пети и отлично разбираха, че не му е тук мястото. Дерик нямаше какво повече да каже. Знаеше, че е избрал правилно фирмата, но бърка името, бърка в играта. А никак не му се ходеше в затвора.

— Май съм сбъркал — каза той и жената се усмихна любезно. Естествено, че си сбъркал, а сега бъди така добър да изчезнеш.

На масата до изхода спря и взе пет визитни картички от малък бронзов поднос. Щеше да ги покаже на Клив като доказателство за посещението.

Благодари на жената и побърза да се измъкне. Ейнджъл го чакаше в мотела.

До полунощ Мили плака и се мята между завивките, после стана и облече любимия си грамаден червен анцуг, отдавнашен коледен подарък от децата. Предпазливо открехна вратата. Полицаят Чък пазеше в дъното на коридора и тихо я поздрави. Обясни му, че иска да хапне нещо, после трьгна по сумрачния коридор към Балната зала, откъдето долиташе неясен шум. Седнал сам на канапето, Николас дьвчеше пуканки и пиеше газирана вода. По телевизията предаваха ръгби от Австралия. Полицейският час на Харкин отдавна беше забравен.

— Къде бродиш по никое време? — запита той, като изключи звука.

Мили седна до него с гръб към вратата. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Късата й прошарена коса стърчеше на всички страни. Много важно! Мили живееше в дом, пълен с хлапета. Влизаха, излизаха, седяха, спяха, хранеха се, гледаха телевизия, тършуваха из хладилника и непрестанно| я виждаха по този червен анцуг, с който не би се разделила за нищо на света. Мили просто беше родена за майка.

— Не ми се спи — отвърна тя. — Ами ти?

— Не ми е до сън в тоя мотел. Искаш ли пуканки?

— Не, благодаря.

— Хопи намина ли тая вечер?

— Да.

— Свестен човек изглежда.

Тя помълча и въздъхна:

— Да, така е.

Отново настана пауза. Двамата седяха мълчаливо и се чудеха какво още да кажат.

— Да потърся ли някой филм? — запита накрая той.

— Не. Може ли да те питам нещо? — изрече тя много сериозно и Николас изключи телевизора. Сега светеше само мъждивата настолна лампа.

— Казвай. Виждаш ми се разтревожена.

— Има защо. Въпросът е юридически.

— Ще се опитам да отговоря.

— Добре. — Тя въздъхна дълбоко и сплете пръсти. — Ако някой заседател открие, че вече не може да бъде честен и безпристрастен… какво да прави тогава?

Той погледна първо стената, после тавана и отпи глътка вода.

— Мисля, че всичко зависи от обстоятелствата.

— Не те разбирам, Николас.

Толкова мило момче, толкова умно. Най-малкият й син искаше да стане адвокат и напоследък тя често се надяваше да излезе умен като Николас.

— За по-просто дай да прескочим условностите — предложи той. — Нека речем, че става дума за теб, бива ли?

— Добре.

— Значи по време на процеса е станало нещо, което ти пречи да бъдеш честна и безпристрастна? Тя бавно кимна.

— Да.

Николас се позамисли, след това каза:

— Смятам, че всичко зависи от това дали въпросното нещо е станало в съда или извън него. От нас като съдебни заседатели се очаква именно да вземем страна в течение на процеса. Така ще стигнем до присъдата. И в това няма нищо лошо. То е част от пътя към решението.

Тя разтърка лявото си око и бавно запита:

— Ами ако не е това? Ако е нещо извън съда?

Той подскочи.

— Еха! Работата става сериозна.

— Колко сериозна?

За да подсили напрежението, Николас стана, придърпа един стол към Мили и седна плътно до нея.

— Какво има, Мили? — тихо запита той.

— Трябва ми помощ, а няма към кого да се обърна. Заключена съм на това ужасно място, далече от близки и приятели. Просто няма кого да помоля. Ще ми помогнеш ли, Николас?

— Ще се опитам.

Мили отново се просълзи.

— Толкова мило момче си. Познаваш законите, а въпросът е юридически и просто няма с кой друг да поговоря.

Тя се разплака и Николас й подаде салфетка от масата. Разказа му всичко.

Без сама да знае защо, Лу Дел се събуди около два след полунощ и набързо излезе по нощница да провери коридора. В Балната зала завари Николас и Мили да разговарят оживено, дъвчейки пуканки. Николас любезно обясни, че всичко е наред, просто не им се спяло и бъбрели колкото да мине времето. Тя укоряващо поклати глава и излезе.

Николас подозираше, че всичко е нагласено, но не го каза на Мили. След като Мили спря да плаче, той я разпита най-подробно и си записа няколко имена. Тя обеща да не предприема нищо, без да се посъветва с него. После си пожелаха лека нощ.