Джон Гришам - Присъдата

В ложата изведнъж разцъфтяха усмивки. Вече му се виждаше краят, все някак щяха да изкарат заедно още два почивни дни.

Предвиждаше се вечеря в един ресторант в Гълфпорт, прославен с великолепните си ребра на скара, а след това четири часа лични посещения — днес, утре и в неделя. Съдията се извини за неудобствата и ги отпрати.

След като заседателите излязоха, Харкин свика адвокатите и два часа обсъждаха десетина писмени молби и предложения.

Този път той закъсня. Идваше без шампанско, без цветя, без бонбони или целувки — без нищичко освен измъчената си душа, както личеше от пръв поглед. Още на прага хвана Мили за ръката, отведе я до леглото, седна на ръба и опита да каже нещо, но се задави. После зарови лицето си в шепи.

— Какво има, Хопи? — стреснато запита тя.

Не се съмняваше, че ще чуе някаква ужасна изповед. Напоследък той просто не беше на себе си. Мили седна до него, потупа го по коляното и зачака. Най-напред той се разбъбри какъв глупак е бил. Непрестанно повтаряше, че нямало да повярва какво е направил, после пак се разпростираше върху собствената си глупост, додето накрая тя решително го прекъсна:

— Какво си направил?

Изведнъж го обзе гняв — гняв срещу жалката сцена, която разиграваше. Той стисна зъби, подви горната си устна, навъси вежди и се впусна в яростно описание на мистър Тод Рингуолд, групировката KLX, „Стилуотър Бей“ и Джими Хъл Моук. Всичко било нагласено! Той просто си гледал работата и никому не се пречкал, само се мъчел да пробута някой и друг занемарен имот, да помогне на младоженците да свият семейно гнезденце. И ето че се домъкнал онзи тип от Негас с елегантен костюм и куп архитектурни планове, които изглеждали същинска златна мина.

О, как може да е бил толкова глупав! Той не издържа и се разплака.

Когато стигна до посещението на ФБР, Мили не се удържа:

— В нашата къща?

— Да, да.

— О, боже мой! Къде бяха децата?

И Хопи разказа как станало всичко — колко ловко отстранил от къщи Ничман и Нейпиър, как ги отвел в кантората и там му представили… записа!

Беше ужасно. Хопи продължаваше да разказва.

Мили също се разплака и това малко го облекчи. Може би нямаше да му се кара чак толкова много. Но тепърва имаше още за разправяне.

Описа как мистър Кристано пристигнал в града и се срещнали на яхтата. Много хора от Вашингтон, всъщност съвсем почтени хора, се тревожели за процеса. Републиканците и тъй нататък. Заради нарастващата престъпност. И тогава… ами, тогава сключили сделка.

Мили избърса сълзите с опакото на ръката си и изведнъж спря да плаче.

— Да, ама не съм сигурна, че искам да гласувам за тютюневата компания — замаяно промърмори тя.

Хопи също избърса очи.

— Е, хубава работа, Мили. Значи ме пращаш за пет години в затвора, за да гласуваш по съвест. Ти на кой свят живееш?

— Не е честно — каза тя, като се гледаше в стенното огледало зад нощното шкафче. Чувстваше се зашеметена.

— То се знае, че не е честно. А по-честно ли ще е, като ида в затвора и банката ви изхвърли от къщата? Какво ще стане с децата, Мили? Помисли за децата. Три в колежа и още две в гимназията. Остави унижението, ами кой ще им помогне да се изучат?

Разбира се, Хопи имаше предимство — цял ден бе репетирал за този момент. Горката Мили се чувстваше като ударена с мокър парцал. Умът й не работеше достатъчно бързо, за да открие най-точните въпроси. При други обстоятелства Хопи би я съжалил.

— Просто не мога да повярвам — прошепна тя.

Той седеше приведен, с лакти върху коленете и клюмнала глава в знак на пълно поражение.

— Съжалявам, Мили. Дълбоко съжалявам. Постъпих ужасно и знам, че не е честно спрямо теб.

— Не е честно спрямо хората на този процес.

Хопи не даваше пукната пара за хората от процеса, но реши да си премълчи.

— Знам, скъпа. Знам. Аз съм жалък негодник.

Тя напипа ръката му и я стисна. Хопи събра кураж за последния удар.

— Не би трябвало да ти го казвам, Мили, но когато агентите пристигнаха у дома, исках да взема пистолета и да сложа край веднъж завинаги.

— Да ги застреляш?

— Не, да си пръсна мозъка.

— О, Хопи.

— Сериозно ти казвам. Цяла седмица все за това мисля. По-добре да се гръмна, отколкото да опозоря семейството.

— Не ставай смешен — каза тя и пак се разплака.

Отначало Фич се канеше да фалшифицира прехвърлянето, но след два телефонни разговора и два факса до своите фалшификатори във Вашингтон не успя да се убеди, че ще е безопасно. Явно Марли разбираше доста добре от банкови операции, а и кой знае какви връзки имаше на Антилите. При нейната педантичност Фич не би се учудил, ако узнаеше, че там някой вече чака да види прехвърлянето. Тогава защо да рискува?