Джон Гришам - Ударът

— А костният мозък?

— Няма го.

— Значи не е изрично упоменат?

— Не е.

— Кога се заведе това дело, мистър Кийли? Спомняте ли си?

Той поглежда Дръмонд, който в момента няма как да му помогне, разбира се.

— По средата на лятото миналата година, доколкото си спомням. Юни ли беше?

— Да, сър — казвам аз. — Юни беше. Знаете ли кога се е променил текстът на полицата, за да изключи и трансплантацията на костен мозък?

— Не. Не зная. Аз не участвам в писането на полиците.

— А кой ги пише? Кой създава тези прегледни документи?

— Юридическият отдел.

— Разбирам. Ще бъде ли вярно да се каже, че полицата е променена след завеждането на това дело?

Той ме изучава един момент, после казва:

— Не. Може да е била променена преди завеждане на делото.

— А след подаването на искането през август деветдесет и първа ли е била променена?

— Не зная.

Отговорите му звучат подозрително. Или не се интересува от компанията си, или лъже. За мен е все едно. Получавам каквото искам. Ще се помъча да убедя съдебните заседатели, че този нов текст е явно доказателство как и през ум не им е минало да упоменат костния мозък в полицата на семейство Блек. Изключили са другото, но сега вече изключват абсолютно всичко, така че тъкмо промяната на текста ги поставя натясно.

Имам само едно дребно нещо, което да уточня с Кийли.

— Разполагате ли с копие от споразумението, което е подписала Джаки Леманчик в деня на уволнението си?

— Не.

— Виждали ли сте някога това споразумение?

— Не.

— Вие ли разрешихте да й се броят десет хиляди долара?

— Не. Това са нейни измишльотини.

— Така ли?

— Именно.

— А какво ще кажете за Еверет Лъфкин? Не излъга ли той съдебните заседатели относно инструкцията?

Кийли понечва да изрече нещо, но се усеща навреме. Мълчанието в този момент ще е по-благоприятно за него. Съдебните заседатели прекрасно знаят, че Лъфкин ги е метнал, та не върви Кийли да им каже, че слухът им е изневерил. От друга страна, как да признае, че един от вицепрезидентите му заблуждава съдебните заседатели?

Не бях предвидил този въпрос, но той си дойде от само себе си.

— Питах ви нещо, мистър Кийли. Излъга ли Еверет Лъфкин съдебните заседатели относно инструкцията?

— Мисля, че не съм длъжен да отговарям на този въпрос.

— Отговорете! — твърдо изрича Киплър.

Настава болезнено мълчание, през което Кийли ме изпепелява с поглед. Муха да бръмне, ще се чуе. Съдебните заседатели до един са се взрели в него и чакат. Истината е ясна всекиму и аз решавам да се смиля.

— Не можете да отговорите, защото не върви да признаете, че един от вицепрезидентите на компанията ви е излъгал съдебните заседатели, нали така?

— Възразявам.

— Приема се.

— Свърших с въпросите.

— Засега няма да разпитвам свидетеля, ваша светлост — казва Дръмонд. Явно иска да се изтече чернилката, преди тия момчета да се върнат да свидетелстват в полза на защитата. Нека духовете се поуталожат. Точно сега на Дръмонд му трябва време, та и нашите съдебни заседатели да позабравят Джаки Леманчик.

Кърмит Олди, вицепрезидентът, отговарящ за отдел „Гаранции“, е моят предпоследен свидетел. В този момент наистина не се нуждая от показанията му, но трябва да запълня още малко време. Искам съдебните заседатели да се приберат, мислейки за двама — за Джаки Леманчик и за Дони Рей Блек.

Олди е уплашен и пестелив на думи, страх го е да не каже нещо повече от абсолютно необходимото. Не зная дали е спал с Джаки, но в този момент всички от „Грейт Бенефит“ са заподозрени. Мисля, че съдебните заседатели са с такова усещане.

Набързо осветляваме присъстващите по основните положения при гаранциите, колкото да не е без хич. Това е толкова скучна и досадна материя, че съм решил да не се задълбавам в излишни подробности. Олди е подобаващо скучен и досаден, тоест подходящ за целта ми. Не искам да отегча съдебните заседатели, затова карам по-чевръсто.

После идва време да се позабавляваме. Подавам на Олди Инструкцията за гаранциите, която ми предоставиха при разследването. Тя е в зелена папка и много прилича на онази, предишната. Нито Олди, нито Дръмонд, нито някой друг знае дали не разполагам и с друго копие, в което да се съдържа глава „U“.

Той гледа тъй, сякаш не я е виждал досега, но като го питам, казва, че му е позната. Всички предугаждат следващия въпрос.

Това пълен екземпляр ли е?

Той го разгръща бавно, не бърза човекът. Явно се е поучил от вчерашното преживяване на Лъфкин. Ако каже, че е пълен и ако размахам копието, взето от Купър Джаксън, значи е мъртъв. Ако пък признае, че липсва нещо, се получава адски неловко. Бас държа, че Дръмонд е избрал второто.