Джон Нанс
Ударът на Скорпиона
Посвещавам тази творба на своите колеги от запаса и всички подразделения на Националната гвардия, които, точно като мен, през есента на 1990 година обърнаха гръб на цивилния живот и без колебание се върнаха на военна служба, за да участват в операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“.
Джон Дж. Нанс, Такома, Вашингтон
Последните капчици вода напуснаха козия мях с нежелание, паднаха върху езика на мъжа и изчезнаха, без да облекчат дори за миг жаждата, която бързо се превръщаше в спазъм на вледеняващ страх. Това беше всичката вода, тъй като другият мях беше безвъзвратно изгубен. Изчисленията му пак се оказаха погрешни…
Мъжът се олюля, треперещите му нозе се извърнаха на запад — или натам, където се надяваше да е запад, докато вятърът запращаше в лицето му колони от ситен пясък, издавайки някакъв подобен на стенание гърлен звук, който сякаш идваше направо от ада. Пясъчната буря го беше връхлетяла преди часове, или може би бяха дни? Изглеждаше безкрайна…
Вчера следобед, малко след като слънцето потъна в болезнено жълтеникавия облак, той изведнъж бе обзет от наивен и малко момчешки изблик на арабска гордост — предстоеше му изпитание според древните пустинни традиции на народа му, което щеше да издържи въпреки досегашните грешки.
Това състояние продължи десетина минути — времето, което му беше необходимо да осъзнае, че се намира в голяма опасност.
След което потъна в бурята, а устата му се напълни със ситни, противно скърцащи песъчинки — резултат от първото, но съвсем не последно падане по очи върху твърдия и негостоприемен терен на пустинята. Беше се надигнал с мъка, широко отворил уста, за да поеме минимума кислород, който предлагаше въздухът. Около главата си беше навил остатъците от хоули — благословената ленена роба на дедите му, без която престоят в пустинята беше невъзможен. Направи го веднага след като заряза колата, оставяйки само тесен процеп за очите. Чувстваше се доста глупаво, тъй като небето беше без нито едно облаче, въздухът — кристалночист, а температурата беше доста под двадесет градуса по Целзий. Но сега вече отчаяно се нуждаеше от защита. Дишаше трудно, въздухът беше натежал от микроскопични частици пясък и прах, които проникваха дори през плата. Усещаше вкуса на пустинята, но не я виждаше. Алкално-горчив вкус на сажди…
Минаваше полунощ, наоколо цареше непрогледен мрак, вятърът виеше зловещо. Пясъчната буря сякаш щеше да се вихри без край. Мъжът изведнъж седна, инстинктивно подвивайки крака. Обърна гръб на вятъра, сведе глава към коленете и стисна клепачи. Опитваше се да мисли. Глезените му тръпнеха, гърбът го болеше, но пясъкът под него беше ситен и мек — съвсем различен от твърдия раздробен чакъл на Ал Хаджара, най-северната част на Арабската пустиня.
Отслабено от страха, в съзнанието му цареше тотално объркване. Отчаяно се опитваше да анализира положението трезво, използвайки всички качества на дисциплинирания си ум на учен: да дефинира отделните елементи на проблема, да потърси и изпробва различните хипотези…
След като слънцето изгрее, температурата бързо ще скочи до тридесет и осем градуса по Целзий — или сто по Фаренхайт за американците, окупирали една трета от родината му. Без храна би могъл да изкара една седмица, но без вода? Ако действително се беше изгубил, вероятно би се лутал седмици наред без да открие малкия граничен пункт на саудитците, който бе отбелязал върху картата на Южната иракска пустиня.
Преди няколко часа изостави колата си, тъй като не искаше да го открият. Прекосяващата пустинята кола се вижда от километри, просто защото зад нея се точи километрична ивица прах. Но самотният номад е почти невидим и никаква апаратура не може да го открие.
Мъжът направи опит да огледа треперещите си ръце, но хоули му пречеше. Разбира се, че не беше номад и той прекрасно го знаеше. Умерените пролетни температури на пустинята не го бяха изплашили, както биха изплашили един по-опитен човек. Беше приел като съвсем преодолим преходът от стотина километра — около шейсет мили, но изобщо не беше помислил за евентуална пясъчна буря, нито пък за внезапното пропадане в онова сухо и каменисто дере, наречено уади, при което загуби компаса и вторият мях с вода.
Разбираше, че има нужда от концентрация. Когато успяваше да я постигне, нещата изглеждаха прости, въпреки че дефиницията в главата му звучеше на оксфордски английски, а не на родния му арабски език. Това го безпокоеше, тъй като имаше чувството, че за да оцелее, трябва да мисли на арабски.
Читать дальше