Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Ами… Момент така… Седем хиляди литра. Не е съвсем достатъчно за Дахран, ако това имате предвид, сър… А до час в околностите на Риад се очаква нова пясъчна буря. Знам, че те са по-добре оборудвани и разполагат с достатъчно хора, но вие сте най-подходящата база в района… Освен това пренасяме някои… хм… някои неща, от които се нуждаете…

Уестърман си даде сметка за какво става въпрос, в момента в който Ронсън потвърди за нестабилната метеорологична обстановка в Риад — на около петстотин километра в северозападна посока. Повечето от хората и техниката, които беше събрал за тази операция, вече бяха на линия в „Сенди 101“, готови да бъдат натоварени на съответния транспортен самолет. Но С-141 под командата на Колинуд носеше на борда си и част от най-важното оборудване, да не говорим за самия командир и неговия екипаж, които бяха определени за изпълнители на конкретния полет. Всички те бяха преминали през специална подготовка за провеждане на секретни операции, която липсваше на останалите екипажи.

Законът на Мърфи отново в действие , въздъхна Уестърман. Затова се страхувах, че нещата вървят прекалено гладко…

— Как сте с техническата част, Джери? — обърна се към Ронсън той. — Ще можете ли да отстраните повредата на място?

— Вероятно не — поклати глава майорът. — Разполагаме с трима механици, които носят куфарчета с най-необходимите инструменти. Но за всеки достъп до някоя от работилниците на базата трябва да искаме специално разрешение от саудитците.

— Ясно. Предай на Фара, че полковник Уестърман иска от тях да потърсят друг С-141, който да поеме нещата оттук. Ясно е, че няма да можем да използваме две-четиридесет… Използвай шифрована линия.

След тези думи Уестърман отново вдигна микрофона:

— Две-четиридесет, говори Рамрод.

— Слушам ви, сър.

В отговора нямаше никакво колебание.

— Нямам забележки по плана ти, Джим. Опитай се да стабилизираш машината за дълго и абсолютно хоризонтално кацане, като гледаш да не пипаш щурвала. Не се безпокой за скоростта на захода, тъй като разполагаш с три километра и половина бетонна писта, а след нея — поне със сто мили твърда като асфалт пустиня.

— Разбрано — отвърна Колинуд, поколеба се за момент, после попита: — Сър, намеквате да не използвам задкрилките?

— Само ако решиш, че това е най-доброто, което можеш да сториш.

— Според мен е по-добре да летим с минимална скорост — все така колебливо подхвърли командир Колинуд. — Освен това вече сме в готовност за спускане на колесника…

— Ти решаваш, Джим. Само я стабилизирай и не пускай задкрилките. Ще се разпоредя всички машини за аварийно кацане да бъдат на пистата… — Уил се обърна към дежурния сержант, който безмълвно следеше разговора: — Погрижи се, моля те… Имам предвид пожарни, линейки и съответното предупреждение до кулата.

Мъжът мълчаливо кимна, но в умните му очи проблесна дълбоко безпокойство.

„Сенди 101“ беше собственост на саудитските ВВС, а работещите на контролната кула офицери никак не си падаха по американските заповеди. Сержантът обаче беше майстор на дипломатическите маневри, който знаеше какво да прави. Чул заповедта на Уил, той без колебание се насочи към обикновения телефон в дъното на ЦУП.

Уил Уестърман отправи поглед в нощта, опипвайки по памет системите за контрол на стабилността на полета на С-141В. Правеше всичко възможно да прогони гадното усещане, че цялата операция е под заплаха. Даваше си сметка, че Колинуд познава тези системи не по-зле от него, но в момента Колинуд се намираше под огромно напрежение — въпреки че на пръв поглед се справяше добре с извънредната ситуация. Преди година лично Уил беше подписал заповедта, с която Колинуд ставаше редовен пилот изпитател, въпреки че в досието му бяха регистрирани едва 1800 летателни часа, а от повишението му в чин полковник бяха изминали само шест месеца. Специалните мисии винаги съдържаха елемент на опасност — понякога това беше бръснещ полет на тежкия транспортен самолет с четири мотора над планински или гористи местности, чиято цел беше да се стовари оръжие или техника за тайни операции в тила на врага — акт, който нормалните екипажи на С-141 възприемаха като проява на неразумна детинщина от възрастни хора. Хората, които изпълняваха стратегически полети с невъоръжени транспортни самолети, които на всичко отгоре бяха толкова огромни, че представляваха лесна цел за всеки новак зенитчик, изпитваха силна неприязън към полетите на малка височина и прекосяването на всякакви вражески линии.