Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Това го накара да си спомни и друго — нещо, което през цялото време дремеше някъде в подсъзнанието му. За съжаление то само се мерна и изчезна, оставяйки в душата му чувство на безпокойство и неудовлетворение. Какво беше то, по дяволите? Каква беше тази важна мисъл? Със сигурност имаше нещо общо с хидравличните проверки, които бяха извършили преди малко…

Тежкият С-141 се намираше на по-малко от три километра, до слуха на Уил вече долиташе свистенето на мощните турбореактивни двигатели „Прат и Уитни“. Ярките прожектори под крилете вече се плъзгаха по червеникавата земя преди началото на пистата.

Бяха изключили в последователен ред хидравличните системи на елеваторите, но трябваше да направят и още нещо — при това нещо съвсем нормално и напълно логично… Какво беше то, по дяволите?!

Самолетът прелетя над черния път, който обикаляше летището, увиснал на някакви си петдесетина метра над земята. Колинуд леко беше увеличил газта, опитвайки се да поддържа постоянна скорост. Уил ясно долови как свистенето на двигателите се усилва.

Ярките лъчи на прожекторите пробягаха по последните ивици пясък и осветиха цифрите 1 и 5, които маркираха началото на пистата.

Дали той е изчакал достатъчно дълго след изключването на всяка от хидравличните системи? Дали не е реагирал прекалено бързо? По дяволите, май точно така е станало!

В главата на Уестърман се блъскаха объркани мисли, сред които бавно изплува казаното от Колинуд преди малко. Дясната му ръка механично се протегна към микрофона с намерението да заповяда нов заход. В един внезапен проблясък нещата изведнъж станаха прости и ясни: Колинуд ще възстанови пълен контрол върху машината само като постави един ключ в нулево положение!

Чакай малко! — заповяда си Уестърман. — Ами ако греша? Тогава самолетът със сигурност ще бъде изгубен!

Пръстите му върху портативната радиостанция потрепнаха от напрежение. Коремът на С-141 зае хоризонтално положение спрямо пистата, от която го деляха не повече от тридесет метра. По неизвестни причини Колинуд бе променил налягането в задната част на машината, или нещо беше станало… Но самолетът все още беше твърде високо, за да се търси т.н. „ефект на възглавницата“, или плътността на въздуха под него.

В следващия миг носът на С-141 започна да се навежда надолу — така, както трябваше да бъде по време на кацане.

Много добре! Отлично! Вече е късно да се променя каквото и да било! Налага се да кацне така, а аз би трябвало да се сетя по-рано!

Но нещата не се развиха нито добре, нито отлично. Нещо наистина не беше наред.

Наклонът на носа се прекрати, но тялото започна да се спуска много по-рязко към земята. Почти падаше.

Разстоянието до повърхността беше не повече от 7–8 метра, но машината летеше прекалено бързо.

Уил отвори уста да изкрещи „Вдигай“, но радиостанцията се включи и го накара да млъкне. Явно някой от пилотите бе натиснал бутона неволно, от репродуктора потече водопад от объркани думи, от които душата му се смрази.

— Щурвалът блокира! Издърпал съм го докрай, но не действа!

В следващия миг самолетът рязко се насочи надолу, сякаш решил да измине последните двадесет метра с мисъл за самоубийство. Носовият колесник пое цялата тежест на първото съприкосновение с пистата. Частица от секундата по-късно това стори и главният, фюзелажът се огъна нагоре като огромен кренвирш. Обшивката се разкъса под натиска на парчета от рамата, проникнали във вътрешността. Огромните крила се огънаха като живи, удариха земята и отскочиха нагоре като някакви гигантски пружини. Крайният десен мотор се откъсна и започна да се търкаля по бетона.

Самолетът се плъзгаше по осовата линия, стремително наближавайки наблюдателния пункт на Уил. Откъснатият мотор продължаваше да се търкаля с оглушителен грохот, а посоката му на движение беше точно към паркирания край пистата джип.

Уил с трепереща ръка потърси стартерния ключ, но не успя да го завърти. Разпадащата се грамада на реактивния турбодвигател ТФ-33 светкавично изпълваше рамката на челното стъкло. Времето се сви до съставните си части, очите му регистрираха как огромната маса метал се насочва към крехкото и леко на вид превозно средство японска направа, което със сигурност щеше да бъде размазано. Перспективата да бъде сплескан от тази страховита маса не беше свързана със страх, тя беше самата реалност.

Ръката му престана да търси ключа, очите му примирено проследиха последния миг, в който двигателят се копна в пясъка пред джипа, сякаш за да събере сили за решителния скок. После хоризонтът се опразни.