Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Над главата му се разнесе характерният звук от прелитането на нещо голямо и тежко. По волята на някаква извънземна сила, раздърпаното механично чудовище прескочи джипа без да докосне вцепенения му обитател, обсипа го с дребна железария от неизвестен произход, после с грохот се затъркаля в пясъка на пустинята.

Задъхан от притока на адреналин, Уил не можеше да направи нищо друго, освен да приеме факта, че е жив. Нямаше време да анализира на какво се дължи този факт. Но това беше истината…

Ръката му най-сетне напипа връзката с ключовете. Моторът заработи, автоматичните скорости заеха позиция „ход“, педалът на газта потъна до дупка. Джипът полетя напред, следвайки плъзгащото се странично туловище на поломения С-141, което продължаваше да се разпада. Лявото крило се пречупи, върхът му започна да се търкаля по бетона. Продъненият фюзелаж се изви на 45 градуса спрямо пистата, а триенето на алуминиевия скелет по настилката предизвикваше истински водопад от искри. Две-четиридесет бе кацнал с 210 километра в час, но в момента скоростта му не надвишаваше шейсет възела. Разбитото туловище бързо спираше, но искрите доведоха до неизбежното — от пречупеното ляво крило лумнаха първите алени пламъци…

Шумът! Никога не бе допускал, че една самолетна катастрофа може да бъде толкова оглушително шумна, да съдържа такова разнообразие от звуци. Когато най-сетне настъпи тишина, тя беше толкова плътна, че чак ушите му писнаха. После дойде ред на огъня, чиито жълтеникави езици жадно поглъщаха облаците дим и прах. Останките на самолета се намираха на около километър и половина и Уил настъпи газта до дупка, като едновременно с това издаваше кратки лаещи заповеди в портативната радиостанция, взета от ЦУП. В противоположния край на пистата се появиха мигащите светлини на първите противопожарни коли.

— Ще трябват линейки! — изкрещя в микрофона той. — На борда има петима членове на екипажа. Петима, ясно ли е?

Вторият пилот Джеф Райс бавно осъзна, че е жив — въпреки фантастичната комбинация от оранжеви пламъци и мигащи червени светлини, която изпълваше кабината. И той, като Уестърман, изпита усещането за неизбежност на това, което му се случваше. Откопча предпазния колан и потърси ръчката за изместване на креслото. Не усещаше болка, но в гърдите му се появи някакво странно напрежение.

Осъзна, че креслото не е на мястото си върху стоманените релси, едва когато си даде сметка, че ръчка няма… Намираше се някъде в средата на централната конзола, разкривена до неузнаваемост.

Обърна се към Джим Колинуд, който гледаше пред себе си с широко отворени очи, а слушалките ги нямаше на главата му. Изви се към креслото на втория ред, което допреди малко беше заето от бордния инженер Роби Джеймисън, но видя само изкривени железа, мрак и неясна мигаща светлина, долитаща от огромна дупка в пода на кабината — точно там, където трябваше да бъдат задните кресла. Продължаваше оглушителното стържене, появило се веднага след адския удар в пистата.

Джим размаха ръка и направи опит да каже нещо. Самолетът беше наклонен на една страна, но Джеф успя да пропълзи към него. Едва сега забеляза, че главата на командира е някак странно изкривена и опира в напуканото странично стъкло на кабината.

Внезапен взрив на топлина и оранжеви пламъци го накара да действа по-бързо. Опасността да изгорят живи беше съвсем реална. Джим очевидно не беше в състояние да се движи, а Роби, вторият борден инженер и придружителката на товара просто бяха изчезнали. На него се падаше отговорността да извади командира жив.

Хвана колана му с две ръце и започна да дърпа. В крайна сметка успя да го разхлаби достатъчно, за да издърпа тялото от дясната страна на пилотското кресло и да го завлече до масичката на навигатора отзад. От устата на Джим излетя тихо стенание, главата му остана все така извита на една страна. Но това в момента нямаше значение, тъй като самолетът гореше.

Изведнъж се появиха още ръце, в ушите му прозвучаха непознати думи, вероятно арабски. Странно защо всичко това идваше някъде отдолу, откъм пода на кабината. Чу се някъде отстрани как крещи, че нищо му няма и всеки момент ще извади командира, но това явно не направи впечатление на непознатите, които издърпаха тялото на Джим от ръцете му, а някакъв глас на английски му заповяда да легне на носилката. Нямаше нужда от никаква носилка, трябваше да помогне и на останалите. Обърна се, за да тръгне обратно към самолета, но краката му изведнъж се подгънаха, а главата му се превърна в куха, болезнено ехтяща черупка…