Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Но времето течеше, вероятно им оставаха броени секунди. Някъде отдалеч до слуха му достигна напрегнатия глас на втория пожарникар, проникнал след него в кабината.

— Навън, бързо навън! — викаше той.

Уил направи крачка напред, вдигна Бакъс на крака и го тласна по посока на пожарникаря. Онзи бързо го издърпа навън и се обърна да помогне на полковника, който го следваше по петите. Жегата бързо се увеличаваше, вътрешността на самолета все повече заприличваше на пещ. Обърнаха се и затичаха към линейките и пожарните коли, наредени в дълга върволица покрай пистата.

Уил спря пред джипа си, затвори очи и ги разтърка с юмруци. Едва сега осъзна, че няма време да демонстрира мъка. Като дете вече беше имал подобен проблем, но тогава ставаше въпрос за запоите на баща му. За да бъде в състояние да действа, той трябваше да потиска всички чувства в душата си — страх и мъка, болка и гняв… И беше овладял това изкуство доста добре. В момента продължаваше да е командир на мисия от изключително важно значение, въпреки че беше останал без самолет и без екипаж. И със сигурност щеше да остави мъката за по-късно, тъй като имаше да решава поредица от спешни задачи.

Пожарът продължаваше да се разгаря. Пламъците обхванаха и горната част на пречупеното крило, върху пистата падаха капки разтопен метал. Пожарникарите направиха нещо като жива верига, за да не допуснат приближаването до горящия самолет. И дума не можеше да става за измъкване на двамата членове на екипажа, чиито тела останаха в руините на товарния отсек.

Уил предаде сержанта в ръцете на медицинския персонал и се качи в джипа на ЦУП. Изчака една-две секунди, после приближи радиостанцията до устните си. В далечината отекна грохотът на току-що експлодиралия резервоар №2.

— Говори Рамрод — започна той. — Аз… Остава ни страшно много работа, за да спасим предстоящата мисия. Връщам се веднага!

Полет на ВВК 60141 в посока Риад, Саудитска Арабия, височинен коридор 350

Сряда, 6 март 1991 г., 19:05 ч. (16:05 по Гринуич)

Полковник Дъг Харис, командир на 97-а Военновъздушна ескадрила от ВВС базата „Маккорд“ в Такома, Вашингтон, седеше на дясната седалка на втория пилот на С-141В и клатеше глава, а в скута му се търкаляха няколко таблици със секретни кодове. Заповедта на Фара за промяна на курса беше дошла изневиделица, а новите координати сочеха някаква неизвестна точка в пустинята. Такова нещо беше, меко казано, необичайно, и не му се беше случвало много отдавна. Веднага си помисли, че някой там долу няма представа какви ги върши, но сега, след като от Фара на два пъти не успяха да отговарят с точния код за автентичност по една изключително проста таблица, Харис вече наистина беше бесен. Защото под кодовото наименование „Фар“ се криеше не друго, а щабквартирата на съюзническите сили в Риад, под чието ръководство съвсем наскоро бяха спечелили една война! Те просто нямат право да бъдат толкова некомпетентни!

Харис натисна няколко клавиша на интерфона, за да установи контакт с останалите членове на екипажа — всички до един мобилизирани запасняци, членове на неговата ескадрила.

— Това вече е прекалено! — изръмжа той и стрелна с поглед командира на самолета Пит Тилдън, който седеше на креслото вляво. Пит също не беше стигнал доникъде в опитите си да получи обяснение за промяната на курса. По принцип контролиращите органи мачкат капитаните както си искат, но с полковниците се държат по-почтително.

Сега беше негов ред.

Включи микрофона и започна отново:

— До Фара, говори ВВК-полет Алфа две-пет-пет. Код за автентичност неточен, продължаваме по първоначалния си курс. Нареждането ви за промяна отхвърлено.

Намираха се достатъчно близо до Риад, за да използват УКВ радиостанцията, но това едва ли беше най-сигурното средство за връзка, просто защото можеше да бъде подслушвано от всеки, включително и Саддам Хюсеин. Искането на потвърждение за промяна на координатите посредством действащите кодове беше не само разумно и логично, но и задължително от гледна точка на устава.

Някъде отдолу се появи отегчен и малко ядосан глас:

— Добре де, две-пет-пет, хайде вече да приключим с глупостите, става ли? Направихте си кефа, а ние признаваме, че не сме много бързи с таблиците… Но вие получихте заповед да промените координатите и аз настоявам за незабавното й изпълнение! Става въпрос за извънредно положение!

— Кой е насреща? — изръмжа Харис, усещайки как кръвното му се покачва.