Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Уил Уестърман пристигна при разбития самолет едновременно с първата пожарна кола. Мъжете в брезентови костюми започнаха да обливат с пяна горящото крило, опитвайки се да ограничат пожара, а той хукна към носа, под който зееше грозна пукнатина, стигаща чак до средата на огромното туловище. Вътрешността на пилотската кабина изглеждаше почти непокътната, но това се отнасяше само за контролните уреди и пилотските места. Двете кресла отзад просто ги нямаше. Очите му уловиха някакво движение, миг по-късно вече беше сигурен, че това е Джеф Райс, който влачеше неподвижното тяло на командира си. С два скока Уил се озова под процепа и помогна на двамата пожарникари, които вече бяха там, да измъкнат ранения. Трябваше да се действа бързо, тъй като горивото в резервоарите можеше да избухне всеки миг, а и жегата ставаше все по-нетърпима.

Положиха Колинуд в една от носилките, поставени направо върху бетона. Той беше в съзнание, но изпитваше силни болки. Уил се отпусна на коляно да му подхвърли няколко успокоителни думи, душата му се сви. После двама яки санитари грабнаха носилката и се затичаха към чакащата наблизо линейка, а той ги последва. В главата му се въртеше един въпрос, отговорът на който не беше никак успокоителен — до най-близката болница с американски военни лекари имаше около петстотин километра!

Нови викове зад гърба му оповестиха разширяването на огъня — най-вероятно по посока на втория резервоар с гориво.

Хвана ръкава на единия от санитарите, които вдигаха носилката с току-що припадналия втори пилот.

— Поисках от центъра специален самолет за евакуацията на тези хора — извика той. — А вие имате лекари и тук, нали?

— Да, сър — отвърна човекът. — Но само един…

— Но болницата функционира, надявам се…

— Тук нямаме болница, а само лазарет, сър.

— Добре, закарайте го в лазарета — нетърпеливо кимна Уестърман. — След това изпратете някого в ЦУП, за да докладва състоянието му, ясно?

— Тъй вярно, сър.

Човекът направи знак на колегата си и двамата изчезнаха с носилката по посока на линейката. Уил вдигна радиостанцията пред лицето си и издаде серия от кратки и ясни заповеди.

Трима от хората му бяха в неизвестност и той беше длъжен да допусне най-лошото. В стомаха му се появи студената топка на вината. Защо не успя да прозре навреме проблема с хидравликата, който по всяка вероятност щеше да се окаже обидно прост? В момента беше напълно убеден, че този проблем е бил създаван само от едната хидравлична елеваторна система, но когато пилотът я включи и изключи прекалено бързо, втората се задейства автоматически и възстановява първоначалното положение. Възприемани от пилотската кабина, тези действия на системата неизбежно се третират като повреда… Ох, защо не им заповяда да направят още един кръг, а след това да заходят за кацане?!

Уил се промъкна през дупката, която зееше на мястото на вратата за екипажа. Насочи се към товарния отсек. Подът беше толкова наклонен, че ходенето по него представляваше истинска мъка. През илюминаторите проникваха червеникавите отблясъци на пожара, които хвърляха странни сенки по стените на просторната кабина. Изведнъж се закова на място, очите му се разшириха. На ръба на дупката, която зееше в близост до пилотската кабина, стоеше някакъв мъж, който сякаш изобщо не забелязваше пламъците. Уил направи няколко крачки към него, озадачен от поведението му. Спасителите не бива да губят време във вътрешността на катастрофирал самолет, който всеки миг може да избухне!

Зад гърба му блесна ослепителен лъч на прожектор, в процепа се появи главата на някакъв пожарникар. Едва сега Уил си даде сметка, че човекът, който беше взел за спасител, беше облечен в летателен костюм с познати цифри на ръкава.

Старши сержант Бил Бакъс се обърна, срещна погледа на командира си, после отново сведе очи към сгърченото тяло на сержант Сара Андрюз, която изпълняваше длъжността придружител на товара. И в тези очи имаше сълзи.

— И Роби е някъде там — промълви Бакъс и махна с ръка към дупката. — Двамата със Сара бяха седнали отзад и сигурно са… сигурно са…

Не довърши, олюля се и изведнъж рухна на една от оцелелите странични седалки. Лицето му потъна в треперещите длани. Уил остана на мястото си, напълно объркан. Правеше безуспешни опити да се концентрира, но всичко наоколо — разкривените железа, миризмата на керосин и разтопен метал, въртящите се червени светлини на спасителните автомобили — го тласкаше към душевен катарзис. Изведнъж пожела и той да скрие лице между дланите си. В крайна сметка ставаше въпрос за неговите хора!