Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Ами… — поколеба се гласът насреща. — Имаме нужда от вас, сър… Толкова мога да ви кажа.

— Давате си сметка, че возим товар за Дахран, нали?

— Да, сър.

— И това не ви смущава?

— Не, сър. Случаят наистина е спешен… — Този път паузата се проточи доста по-дълго, после операторът добави: — Сър, става въпрос за тежко ранени хора, които са в критично състояние. По всяка вероятност вие сте единственият им шанс… Имат нужда от помощта ви!

Дъг погледна командира на самолета и сви рамене:

— Току-що чухме магическите думички…

В залата за комуникации, която беше част от невзрачна сграда в центъра на Риад, известна на малцина с кодовото име „Фар“, нервираният подполковник Дженсън затъкна микрофона на стойката му и изпусна въздишка на облекчение. След осем месеца непрекъсната служба тук, той се чувстваше напълно изтощен и готов да се прибира у дома. Все още никой не бе оторизиран да получи информация във връзка с тежката катастрофа, претърпяна от самолет на ВВК при кацане на секретна база, известна единствено с кодираното име „Сенди 101“. А полет две-пет-пет нямаше право да получи никакви сведения, свързани с новия им маршрут.

Още по-малко пък да им обясни, че промяната в маршрута няма нищо общо със спасяването на оцелели в тази катастрофа хора.

Не можеше да се сърди на полковника от две-пет-пет за гневното му избухване. Когато разбере, че са го излъгали, той със сигурност ще бъде още по-гневен. Защото истинската въздушна евакуация вече беше в ход и един С-130 всеки момент щеше да излети от Дахран — точно както беше предложил полковникът. А както добре знае всеки кадрови офицер, да мотаеш тризвезден полковник от американските ВВС е занятие опасно и доста нездравословно за кариерата.

Дженсън хвърли поглед към майор Уокър, който стоеше няколко метра встрани от командния пулт, но следеше внимателно развоя на събитията. Вече беше успял да му каже някои неща относно кодовете за идентификация, а също така и за благоразумието да пита за име и длъжност на всеки, с когото контактува в небето над безкрайната пустиня.

Сенди 101

Сряда, 6 март 1991 г., 19:10 ч. (16:10 по Гринуич)

Уил взе своето решение по време на краткото пътуване по обратния път до ЦУП. Беше убеден, че няма друг избор. Едно беше да възложи секретна мисия на някой от висококвалифицираните екипи под негово лично командване, но съвсем друго да отклони екипажа на С-141 от рутинна мисия и да го хвърли в бойна ситуация като ръководи развоя на събитията от разстояние. Не можеше да стои в сянка, не можеше да се задоволи с ролята на задкулисен режисьор. Този полет щеше да изпълни лично.

Връхлетя в тясната кабина на ЦУП с усещането, че в главата му тиктакат няколко будилника едновременно. Разполагаха с по-малко от два часа.

— Нещо ново?

— Да, сър — отговори майор Джери Ронсън и му подаде слушалката на сателитния телефон. — Променили са маршрута на един С-141, който е летял по дестинация Джеда-Дахран. Екипажът е преспал в Джеда и е достатъчно отпочинал — в случай, че решите да го използвате. Полетът е ВВК Алфа седем-две-пет-пет, номер на корпуса шест-нула-едно-четири-едно. Имали са малък проблем преди да ги убедят да поемат по новия маршрут, но вече всичко е наред.

— Какъв проблем?

— От Фара на два пъти са объркали кодовете за идентификация.

— Прекрасно, няма що. А какво става с въздушната евакуация?

Ронсън се поколеба, в очите му се появи смущение.

— Полетът трябва да стартира от Дахран след четиридесет и пет минути — обяви той. — Това означава, че ще бъде тук след около два часа — точно по времето, когато вие трябва да излетите, освен това съвпада с началото на пясъчната буря.

— Исусе!

— Помолих ги да излетят по-рано — уточни майорът, после добави: — Между другото, екипажът на две-петдесет и пет е информиран, че той ще извърши евакуацията.

— Много ми иска наистина да е така — въздъхна Уил. — Иска ми се още тази база да беше на ВВК с резервни екипажи, да не говорим за самолет със спомагателни функции. Трябваше да планираме началото на мисията от Риад, дявол да го вземе!

Ронсън го гледаше и мълчеше — най-добрата тактика в присъствието на ядосан старши офицер.

И на мен страшно много ми се иска тази мисия да беше организирана в Риад! — каза си той като внимаваше да запази безизразната си физиономия. От негова гледна точка цялата операция представляваше нежелана намеса в едно мъчително, но все пак спокойно изгнаничество. Преди шумната поява на Уил Уестърман тридесетина часа по-рано, Ронсън съумяваше да поддържа състояние на относителна изолация — нещо, за което повечето офицери на активна служба могат само да мечтаят. Работата му се свеждаше до посрещане на два-три полета на ВВК дневно, които разтоварваха каргото си, дозареждаха и излитаха. Работа, която в общи линии вършеха двамата сержанти под негово командване и която му оставяше предостатъчно време за спане, писане на писма и — най-вече — да страда от самота, далеч от дом и семейство.