Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Старши сержант Тейлър и майор Ронсън го посрещнаха на крака.

В ръката на сержанта чернееше слушалката на сателитния телефон.

— За вас, господин полковник — почтително му я подаде той.

Уел Уестърман отметна платнището на палатката лазарет и направи няколко крачки в мрака. Чувстваше се потиснат и болен. Вдигна глава към небето, обсипано с едри звезди. Над палатковия лагер, построен от съюзниците буквално за една нощ преди осем месеца, грееше съвсем отчетливо прекрасната и безкрайна галактика на Млечния път. Много му се искаше да изпита някаква наслада от красивия небосвод. Гола и непосредствена в своята простота, пустинята също имаше своя красота и вероятно именно по тази причина фразата „помириши розите“, която натрапчиво се въртеше в главата му, изглеждаше още по-абсурдна. Тя принадлежеше на Джанис, която му я беше подхвърляла десетки пъти през последната година — най-вече когато работата му пречеше да се присъедини към желанието й да се „позабавляват“.

— Прекалено си сериозен, Уестърман — обичаше да казва тя. — А аз няма да се омъжа за такъв сухар като теб. Ако ме искаш, ще трябва да станеш по-ведър.

Вече десет години живееха под един покрив и точно толкова време кръстосваха шпаги по въпросите на брака. Но така и не стигнаха до момента, в който единият да го предложи, а другият да го приеме…

Сега ли е времето да мисля за Джанис!

Сведе поглед към часовника си, който показваше 11:35 преди обед. По това време тя трябва да е на работа в болницата — там, където беше мястото на всичките онези хлапета.

Все не му оставаше време да си свери часовника. В Чарлстън бяха с осем часа напред, което означаваше, че в момента там е 19:35. Оставаха точно един час и четиридесет и пет минути.

Ронсън го беше предупредил по радиото за скорошната поява на полковник Рашир — един доста по-възпитан и омекнал арабски офицер от този, с когото беше осъществил контакт едва десетина минути по-рано. Напомни си да попита старши сержант Тейлър с какво го е укротил. Стара истина беше, че военновъздушните бази се управляват от старшини като него. И това наистина беше така — поне дотолкова, доколкото мнозинството старши офицери избягваха да се заяждат с тях.

Трябва да се концентрирам. Трябва да мисля.

Уил рязко се обърна на запад, напрегна взор и направи опит да види челния фронт на настъпващата буря — една стена от прах и пясък, висока почти три километра. Не успя. Фронтът все още беше далеч.

А този С-130 просто трябваше да проникне дотук. Как иначе би могъл да тръгне? Как би се осъществила евакуацията по въздуха на Райс и Колинуд, ако тук не кацне самолет? Той самият не би могъл да ги остави в Риад, без да отмени изпълнението на задачата, за изпълнението на която беше работил толкова много. Самолетът ДС-10 на „Балеър“ вече летеше насам и зловещото му приближаване определяше неотложността на всички бъдещи действия.

Може би трябва да се свърже с Фара и да отмени мисията. Може би това трябва да е резервен вариант на ситуация, при която самолетът С-130 за евакуацията по въздуха не успее да кацне. Нима животът на двамата пилоти не е по-важен от съдбата на известен брой безименни и безлични араби, оставили се да бъдат манипулирани от един палач?

Мисълта за иракския учен, поставил началото на всичко това, му донесе пристъп на гадене. Малкият мръсник изведнъж демонстрира съвест и морал и иска съюзниците да свършат черната работа, без да го интересува, че двама военни са загинали, а други двама берат душа. Всъщност, това второто важеше най-вече за Джеф Райс. Но от рапорта на уморения лекар, който се бореше за живота му, лъхаше малко оптимизъм.

Трябва да се обади и на генерал Райс, въздъхна той и челото му се сбърчи. Как да съобщи на бащата, че единственият му син умира на петнайсет хиляди километра от дома и никой нищо не може да направи? В момента нямаше време за никакви реакции, генералът от Вашингтон не можеше да помогне с нищо. Според информацията на Джери Ронсън, самолетът С-130 току-що беше излетял от Дахран.

— Проклятие! — изръмжа Уил и с всичка сила запрати пластмасовата чаша към земята. Тя отскочи от гумираното платнище на съседната палатка и се затъркаля нататък, маркирайки един жест на безсилие и гняв. Щурвалът на втория пилот беше нанесъл вътрешни поражения на младия Райс, тъй като в момента на удара креслото му се беше откъснало от пода и се беше забило в командния панел. Всичките му благородни усилия да спаси командира си явно са били осъществени под упойката на шока, но за сметка на сериозни вътрешни разкъсвания, причинени от счупените ребра. В момента имаше масивен вътрешен кръвоизлив и докторът — Уил не можеше да си спомни името му — вече бе направил първата животоспасяваща операция. Състоянието му беше временно стабилизирано, но трябваше да бъде преместен в истинска болница, при това по най-бързия начин.