Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Моля за извинение, полковник. Свикнал съм да приземявам хората си с хеликоптери, или най-много с някой С-130. Докато от С-141 само сме скачали. Не знам кой идиот е одобрил приземяването на огромния 4-моторен самолет, според мен той трябва да е луд.

Уил направи върховно усилие, за да сдържи гневното си избухване.

— В момента разговаряте с този луд, майоре! — заплашително изръмжа той.

Очите на Мойер се разшириха от смайване.

— Но след като поставяте под въпрос самата логистика на операцията, аз ще ви дам някои разяснения — продължи Уил.

— Няма смисъл, господин полковник, моля за извинение…

— Млъкнете и слушайте, майоре! Не можем да превозим нужните ви автомобили в обикновен С-130 — най-вече онзи, с който ще вземете на буксир… хм… обекта. Разбира се, ако унищожението му на място се окаже невъзможно… За целта би трябвало да използваме два С-130. Причина номер две: изрична президентска заповед ни забранява да летим и се приземяваме от юг, ето защо трябва да се промъкнем от запад — нещо, което е невъзможно със С-130, тъй като този самолет не е достатъчно бърз. Същото важи и за любимите ви хеликоптери от типа „нисък паваж“.

— Тъй вярно, сър.

— Може би нямате достатъчно прослужени години, за да го знаете, майоре, но тази мисия е почти пълно копие на мисията по спасяване на заложниците в Техеран през 1980 г., непосредствено след провала на операцията с хеликоптери и С-130.

— Разбирам, сър.

— Тук трябва да добавя, че операцията положително щеше да е успешна, ако Картър не беше проявил глупостта да заповяда втори опит.

— Разбирам, сър, разбирам. Разрешете да ви поднеса своите извинения, господин полковник. Забележката ми наистина беше глупава.

— Тук сте дяволски прав — кимна Уил.

— Все пак ще си позволя да ви предупредя, че докато ни чакате, нещата може да станат сериозни. Възможно е дори да влезем в бой.

Уил хвърли поглед по посока на майор Ронсън, който се правеше на зает с нещо друго. После сложи ръце на гърба си, заклати се на токовете на обувките си и рязко се извъртя към Мойер:

— Къде сте виждали подобни операции, майоре?

— Сър?

— Случайно да сте бил в Панама?

— Не, сър. Тази я пропуснах.

— А да сте участвали в сухопътната кампания миналия месец?

— Бяхме в резерв, но нали знаете, че моята рота е част от Специалните…

— Аз имам шейсет и три бойни полета над територията на Северен Виетнам — прекъсна го със спокойна решителност Уил. — При един от тях бях свален над населено място, наречено Плейку. Година по-късно бях командир на С-141 и се озовах над абсолютно същото място. Вторият ми пилот беше тежко ранен от зенитния огън на противника, а в трюма превозвах триста и тридесет пехотинци от армията на Южен Виетнам, които бяха превързани към пода с коланите за карго, а през обшивката свистяха куршуми. Аз бях командир на първия самолет, нахлул във въздушното пространство на Гранада, управлявах един от малкото С-141, които получиха дупки от шрапнели в Панама. Казано с други думи, майоре, едва ли ще припадна от уплаха, ако по време на операцията започне да хвърчи олово. Но една от най-важните ваши задачи е да предотвратите това хвърчене. Прав ли съм?

— Да… Разбира се. Стига разузнаването да си е свършило работата и помощта, която ни се оказва, да бъде точна и навременна.

Зад гърбовете им внезапно се включи специалната „синя“ честота, в репродуктора екна необичайно чистият и силен глас на пилота от британския ягуар:

— Добър вечер, ВВК две-пет-пет. Към вас се присъединява „Аскот“ четиридесет и четири, дистанция двадесет морски мили, набиране височина под ъгъл до позиция три-пет-нула. Как ме чувате, момчета?

— Силно и ясно, Аскот. Как възнамерявате да процедираме?

— Поддържайте стабилен курс, а аз ще се изравня с крилото ви. В подходящо време ще мина пред вас и ще ви напусна едва след като се уверя, че имате пълна видимост към началото на пистата.

Двамата пилоти продължиха да си разменят информация относно скоростта на 141 и ъгъла на снижение, после в разговора се включиха сержант Ричардс и майор Ронсън, които изпратиха на ВВК 255 сведения за скоростта на вятъра, дължината на пистата и приземната температура на въздуха.

Уил отново насочи вниманието си към командира на Делта Форс.

— Докъде бяхме стигнали, Мойер?

— Тъкмо се правех на глупак, полковник — мрачно отвърна онзи. — Още веднъж моля да ме извините…

Уил заби поглед в лицето на човека срещу себе си, помълча известно време, после кимна с глава: