Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Джим Колинуд не беше кой знае колко по-добре. Вратът на клетника несъмнено беше счупен, но по някакъв чудотворен начин и благодарение на Бога действията на спасителните екипи не бяха нанесли допълнителни увреждания на гръбначния му стълб. До този момент нямаше признаци на парализа, но и той се нуждаеше от специализирана медицинска помощ, която не можеше да се намери в средата на Арабската пустиня.

Джери Ронсън изчака да изтекат пълни две минути от мига, в който саудитският комендант на базата напусна ЦУП, след което се обърна към старши сержант Тейлър и го поздрави с отворена длан.

— Страхотно, старши! — с уважение рече той. — Абсолютно брилянтно! Как усещаш кога да прескочиш чинопочитанието, да рискуваш дипломатически скандал и да се обърнеш към саудитски генерал, при това, без да ни изпратиш пред военния съд?! Когато чух кого търсиш по онзи проклет телефон, сериозно се замислих дали да не те гръмна!

Тейлър си позволи няколко секунди триумф, после прогони лукавата усмивка от лицето си и попита:

— Господин майор, вероятно знаете, че съм радиолюбител, нали?

— Знам.

— А помните ли, че през декември изкарах едноседмични курсове в Оперативния център?

— Така ли?

— Там се запознах с един висш саудитски офицер, който е радиолюбител от години. Случи се така, че си разменихме кодовете, след което станахме и приятели. Случайно го чух да кастри един от подчинените си, че не сътрудничел достатъчно на коалиционното командване в базата „Крал Фахд“. И това беше достатъчно да допусна, че може би ще стори същото и по отношение на полковник Рашир, при това преди комендантът да ни вдигне скандал.

Ронсън помълча известно време, после на лицето му се изписа дълбоко смайване.

— Хей, да не би да говориш за генерал Ахмед, прекият началник на Рашир?!

— Че за кой друг — сви рамене старшината.

Звукът на бързите стъпки изпревари фигурата на коменданта, която изплува от мрака. Уил Уестърман изчака приближаването на Тарик ал Рашир, сложи една приветлива усмивка на лицето си и протегна ръка.

Рашир проговори пръв:

— Полковник Уест…

— Уестърман.

— Да, разбира се, Уестърман. Аз съм полковник Тарик ал Рашир от Кралските ВВС на Саудитска Арабия, комендант на тази база.

Уил сърдечно разтърси ръката му, припомняйки си краткия урок за местните нрави и обичаи, който беше получил: стой близо до събеседника си, гледай го в очите и стискай здраво ръката му.

— Добре дошъл, полковник Рашир! — извика той. — Нямате представа колко високо ценя вашата любезност да се отзовете на поканата ни, силно се надявам на помощта ви. Съжалявам, че до този момент не успях да намеря време да ви направя едно посещение на любезност, но пристигнах едва вчера.

Върху лицето на Рашир се изписа изненада, която бързо се замени от усмивка. Може би американският майор там в дъното не беше имал време да предаде на този полковник недоволството на коменданта от някои действия в района на базата.

— Удоволствието е мое, полковник — отвърна с лек поклон той. — Началникът ми в Риад помоли да ви окажа лично всякаква помощ.

— По време на катастрофата изгубих двама души от екипажа — започна без повече заобикалки Уестърман. — Двамата пилоти са в критично състояние — единият с вътрешни кръвоизливи, а другият — със счупен врат. От Дахран е излетял един С-130, който трябва да ги евакуира, а аз с притеснение се питам дали ще успее да изпревари пясъчната буря.

Лицето на саудитеца леко се проясни.

— Вероятно не знаете, че в близкия град Ал Убайла има чудесна болница, в която работят много добри саудитски лекари. Намира се само на сто и осемдесет километра оттук, а пътят е добър. Можем да вземем спешни мерки за превозването на ранените.

— Благодаря — любезно се усмихна Уил. — Но аз мисля, че евакуацията по въздуха ще е по-бърза.

Рашир се поколеба, очите му изпитателно пробягаха по лицето на американеца.

— Уверявам ви, че нашите болници са много добре оборудвани, полковник — бавно и отчетливо каза той.

— Аз… Аз не се съмнявам в това, сър. Но нараняванията на хората ми са такива, че едва ли е подходящо да ги превозваме с автомобили.

— Можем да използваме хеликоптер — предложи Рашир. — Ще се свържа по радиото и ще заповядам да го осигурят.

Уил вдигна ръка.

— Ценя високо любезността ви, полковник — каза той. — Но се надявам да разрешите кацането и излитането на онзи С-130, просто за да се придържаме към първоначалния план. След него трябва да приемем и един С-141, с който аз лично ще излетя за изпълнението на една специална мисия.