Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Нима вие лично ще поемете изпълнението на мисията, сър? — попита с пребледняло лице Ронсън.

— Нямам друг избор, Джери — отвърна с бледа усмивка Уил и продължи: — Веднага след като разтоварите машината започвате да товарите специализираните автомобили за мисията, плюс необходимото им количество гориво. А зареждането на самия самолет трябва да започне в мига, в който екипажът го напусне.

— С други думи — крадем този самолет, така ли? — позволи си да попита Тейлър.

— Май така излиза — кимна с лека усмивка Уил. — Точка трета: свържете се с британската ескадрила и ги помолете да вдигнат някой „ягуар“ или друга машина по свой избор, която да посрещне две-петдесет и пет и да го придружи до пистата. Знам, че е глупаво, но въпреки края на войната ние все още не можем да даваме координатите на тази база в открит ефир. Не можем да се включим на честотата на две-петдесет и пет и да им продиктуваме координатите си, не можем дори да включим системите за навигационно насочване, преди машината да дойде на тридесет километра от пистата… Предполагам, че ще се наложи да нарушим правилника и да им предложим фалшива честота. Точка четвърта: В рамките на четиридесет и пет минути при мен трябва да се яви командирът на Специалния отряд, за да координираме подробностите по първата част на операцията. Мисля, че това е всичко, поне засега… Часът е деветнадесет и четвърт, местно време. В двадесет и един нула-нула трябва да сме във въздуха. Хайде, момчета, на работа!

Сержантите козируваха и бързо излетяха навън. Уил тръгна по посока на вратата, после се обърна и направи знак на Джери Ронсън да го последва в дъното на кабината.

— Искам да направиш така, че Фара да вдигне цистерната и фалшивата карго машина тридесет минути по-рано от планираното — натъртено каза той. — На всяка цена го направи, Джери! Веднъж във въздуха, те могат да направят някое и друго кръгче, за да ни изчакат, ако случайно се забавим. На всяка цена трябва да бъдат уведомени и екипажите на АУАКС, които дежурят в небето. Виж дали можеш да уредиш с тях да накарат гърците да позабавят с половин-един час разрешението за транзитно преминаване на онзи ДС-10 на „Балеър“.

— Ще направя всичко възможно, сър — кимна Ронсън.

— Аз отивам в онази палатка лазарет — обърна се Уил. — Мисля, че знам къде е… — Размаха радиостанцията в ръката си и добави: — За всеки случай ще взема това…

Джери Ронсън го изчака да затвори входната врата и бавно поклати глава. Беше абсолютно сигурен, че няма начин — ама наистина няма начин! — да се справят навреме.

Полковник Тарик ал Рашир бе обзет от чувство на задоволство и гордост, докато светлините на базата под негово командване летяха покрай стъклото на скъпия черен мерцедес. Шофьорът му беше получил заповед да натисне газта до дъно по посока на онази част от базата, която американците имаха позволение да използват. Несъзнателно попипа мустаците си, после плъзна ръка по предната част на униформата — просто ей така, за да се увери, че всичко е наред. Почти съжаляваше, че не разполага с ятаган — просто защото възнамеряваше да срита няколко американски задника, позволили си да изпратят американски булдозери да изтикат останките от американски самолет от неговата саудитска писта, без да му поискат предварителното разрешение. Може би не е зле да използва точно този израз — „сритване на задници“. От опит знаеше, че американците обръщат повече внимание на онзи, който говори просташки и на висок глас, просто защото те самите са такива. Американците не схващат тънкостите на цивилизования нюанс и деликатния намек. Особено пък тези, които служат във военновъздушните им сили.

Рашир натисна бутона за спускане на страничното стъкло и с удоволствие се остави на хладния нощен вятър, който свиреше успокоително в нощта. О, колко добре познаваше той американците! Възхищаваше се от тях като нация, но едновременно с това и ги мразеше. При това, без да се учудва на тези напълно противоположни чувства. През шейсетте те го бяха научили да лети в един от своите тренировъчни центрове, като през цялото време се бяха отнасяли с него като с братовчед от провинцията. Но по време на онази едногодишна подготовка Тарик ал Рашир — най-големият син на първия братовчед на принца престолонаследник от рода Сауд, беше усвоил най-важното качество на американците — да говорят просташки и да ти кажат направо в лицето, че си сбъркал.

Шофьорът на полковника умишлено наби спирачки и лимузината се плъзна към малката ламаринена барака от готови елементи, която янките наричаха ЦУП. Премерен точно, облакът прах се насочи право към входната врата и прозорчето до нея. Рашир изчака вратата да се отвори и едва тогава изскочи навън. Върху лицето му се беше запечатала мрачна гримаса.