Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Е, добре — въздъхна Уил. — Да се върнем към реалността.

— Към рилността — шеговито го поправи Дъг. — Ние сме тексасци, забрави ли?

— Не съм — поклати глава Уил, после прогони усмивката си. — Стегни се, човече, нещата са сериозни! Разполагам с по-малко от тридесет минути, за да седна в креслото на командира. В момента твоят самолет се товари и дозарежда. Личният ви багаж ще бъде докаран тук, в ЦУП. Но част от екипажа ще ми трябва, най-вече командирът… как му беше името?

— Капитан Тилдън.

— Да, Тилдън… Той има ли опит във ВЗ? Искам да кажа във въздушното зареждане.

— Хей, знам какво е ВЗ! — обидено го изгледа Дъг. — Забравяш, че съм висококвалифициран жокей на С-141.

Уил престорено се плесна по челото.

— Извинявай, наистина забравих!

— Кой още ти трябва?

— Той може да изпълнява ролята на втори пилот, но иначе ми трябва пълен комплект — двама бординженери и един придружител на товара. С нас на север ще лети и взвод бойци от Делта Форс, но тяхното присъствие на борда е дълбока тайна!

— На север? — присви очи Дъг.

Приятелят му само кимна с глава.

— Войната свърши, Уил.

— Не и за нас.

— И ти възнамеряваш да управляваш самолета лично, така ли?

— Нямам друг избор — отвърна Уил. — Двамата ми специално обучени пилоти са в критично състояние.

Сподели накратко дълбоката си тревога за състоянието на Райс и Колинуд, изрази надежда, че самолетът С-130 все пак ще победи бурята и ще кацне в базата.

— Тази буря беше под нас — кимна Дъг. — Едва ли е на повече от час оттук. Може да се види дори и на лунната светлина.

Уил отново погледна часовника си. Беше 8:14. Стомахът му се сви в лек пристъп на паника, съзнанието му се концентрира върху непосредствените неща. По тази причина не чу какво казва Дъг.

— Какво?

— Казах, че ще дойда аз — усмихна се приятелят му. — Ще оставим Тилдън тук. За разлика от него, аз имам ВЗ квалификация. Може да е стара, но я имам.

— Не става, Харис — поклати глава Уил и на лицето му се появи усмивка. — Вече сме стари за подобни операции. Аз тръгвам само защото нямам друг избор, а това, от което се нуждая, е втори пилот.

— Прав си, главчо, но…

— Главчо ли?!

— Ами да… Или предпочиташ тъпчо?

— Никой вече не използва тези думи!

— Виж какво, приятелче — стана сериозен Дъг. — Престани с глупостите, защото няма време. На теб ти трябва втори пилот дотолкова, доколкото да може да поеме управлението, ако объркаш нещо. Тези млади бойци може да имат подготовка за екипна координация, но положително ще си седят на задниците и ще ни гледат с респект как ги спускаме на някой планински склон. Не знам каква е тази мисия, но ми звучи доста взискателно. Следователно имаш нужда от помощта ми, толкоз.

Уил продължаваше да клати глава.

— Главчо, а?

— Какво ще кажеш?

— Ти си цивилен, Дъг — въздъхна Уил. — Имаш си собствен живот.

— В момента съм на служба и това ми е животът.

Уил се извърна встрани да помисли, но Дъг пъргаво застана в полезрението му.

— Представи си какво ще стане, Уил. Ти със сигурност ще изкараш акъла на нашия млад капитан. Дори аз го направих, въпреки че откакто излетяхме от Торехон съм му направил само една-две невинни забележки. — Махна по посока на ЦУП, където бяха останалите членове на екипажа, на лицето му се появи усмивка. — Толкова го бях респектирал, че дори се опита да ми носи багажа, когато ни вдигнаха под тревога.

Уил вдигна ръка да спре потока от аргументи, но приятелят му се направи, че не я вижда.

— Хей, момче! Каквото и да ни предстои, то ще бъде в кабината на добрия стар 141. А небето над Ирак, където отиваме, се намира изцяло под наш контрол. Какво по-хубаво от това да видиш в действие стария екип Уестърман-Харис. Какво ще кажеш?

— Окей.

— Окей ли?

— Ами какво друго, дявол да те вземе? Нямам време за спорове.

— Това е хубаво — кимна Дъг, помълча малко, после попита: — И тъй, къде отиваме?

— Стига де! — направи гримаса Уил, обърна се кръгом и тръгна по обратния път. Обяви решението си пред Тилдън и хората му. Самият капитан оставаше в базата, за да наблюдава евакуацията на Райс и Колинуд с онзи С-130, който се очакваше да кацне всеки момент, но екипажът му заминаваше с Харис и Уестърман. Дадоха се съответните заповеди, разместиха се сакове, след което новосформираният екипаж пое с висока скорост по обратния път към стоянката.

— И още нещо — подхвърли Уил. Вече беше успял да инструктира Ронсън и двамата пак бяха навън.

— Какво?