Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Наложиха се някои промени, Абас. Ще летим с нов екипаж, но в екипа на специалните части, който те инструктира, няма да има нови хора. Полковник Харис ще бъде втори пилот.

Обърна се към Дъг и продължи:

— И така, ето каква е работата… Ще превозим щурмоваците на Делта Форс до района на подземната лаборатория, но няма да ги спускаме с парашути, а ще кацнем. Вчера там вече беше спуснат резервен екип щурмоваци, които осъществиха височинен скок със забавено отваряне на парашутите от един С-130. Те вече са на земята и изпращат данни до един АУАКС, който кръжи над района. Така че нещата са осигурени. Ще кацнем на разсъмване, Абас ще отведе командосите до бункера и на място ще унищожи бактериите, които е създал. Екипът ще плени всеки, който се окаже в подземната лаборатория, след това ще я взриви. Веднага след това се връщат в самолета, а ние имаме грижата час по-скоро да го вдигнем във въздуха и да се върнем на юг навреме, за да хванем закуската.

Дъг погледна Абас, премести очи върху Уил, после отново ги насочи към арабина.

— Това ли е всичко? — нервно попита той и изведнъж избухна в смях.

— Не ти ли стига? — с престорено учудване го попита Уил.

— Но можем ли да… — Дъг прекъсна насред изречението, обърна се към Абас и директно попита: — Можем ли да ви вярваме, докторе? Защо вършите всичко това?

— Защото все пак го е загризала съвестта! — скочи на крака Уил. — За което трябва да благодарим на бога. Но отбележи по кое време го прави! Неговата управлявана от престъпници страна е на път да се разпадне и точно тогава той изведнъж започва да се нуждае от помощта ни! Хайде, стига приказки! Да вървим да вършим работа!

Абас бавно се изправи и докосна ръкава на Дъг.

— Полковник, моето семейство все още е в Ирак, а то е всичко за мен. След като тази операция приключи, аз все пак ще трябва да ги изведа навън. Поставям тях и себе си в смъртна опасност и в това не бива да търсите никакви трикове.

Уил рязко се завъртя, с явното намерение да излее върху бедния арабски учен целия гняв, който бе трупал през последните няколко часа.

— Не знаеш какво говориш, Абас! — троснато каза той. — Нито пък имаш представа каква е цената, която сме платили до този момент. Мисията още не е започнала, а ние вече дадохме две жертви — мъж и жена от екипажа, които бяха истински професионалисти. Освен това имаме един пилот със счупен врат и друг с тежки вътрешни кръвоизливи, който всеки момент може да умре. И всичко това заради проклетите ти експерименти с бойни отровни вещества и разни гадни вируси, от които изведнъж си решил да се отървеш, но с наша помощ! — Уил сложи ръце на кръста и заплашително се надвеси над значително по-ниския на ръст арабин.

— Съжалявам, полковник… Но аз се нуждая от помощта ви, за да спасим живота на страшно много хора!

— Хора, които са заплашени от твоя вирус! — намръщено го изгледа Уил.

Абас мрачно кимна. Разбираше напълно защо е гневен Уестърман, но от това не му ставаше по-леко. Вече усещаше цялата тежест на престъплението, на което е бил съучастник толкова дълго време, превързал очите си с плътна превръзка, при това напълно доброволно.

Майор Ронсън надникна през отворената врата на ЦУП и разтърси ръката на Уил.

— Успех, сър — загрижено рече той. — Добре ще е да тръгвате, тъй като вятърът се усилва и пясъчният фронт се намира на десетина километра оттук.

— Благодаря за всичко, Джери. Твърдиш, че самолетът е зареден, така ли?

— Четиридесет тона, сър — кимна Ронсън. — Току-що приключиха. Между другото, поисках метеорологична справка за района на Джеда. Засега е чисто, но и там очакват промяна. Това означава, че ще можете да дозаредите с около петнадесет тона. Малко преди да излетите, тук очакваме да се появи С-130 за въздушната евакуация. Пациентите са вече в линейката, а докторът каза да ви предам, че промяна в състоянието им няма. Вторият пилот продължава да е в кома.

Уил зърна Тейлър и Ричардсън през отворената врата, махна им за поздрав и седна на дясната седалка на хамъра, който щеше да ги откара до самолета.

В близост до крилото го чакаше старши сержант Бил Бакъс. Върху слабото му лице се беше изписало безпокойство.

— Идвам с вас, сър — обяви с категоричен глас той.

Уил мълчаливо го огледа. Беше висок около метър и осемдесет, тялото му бе леко прегънато над прозорчето на хамъра, ръката се подпираше на покрива. Коремчето и изпъкналите скули го правеха малко по-стар от четиридесет и осемте години, на които беше. Очите му бяха тъжни като на басет 1 1 Порода декоративно куче с къси крака и дълго тяло. — Б.пр. , а отблясъците на околните светлини в зениците му придаваха страхлив вид. Сякаш нямаше да понесе отказ.