Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Благодаря, товарен отсек — каза в микрофона Уил.

Сандра Мъри вече беше напуснала самолета и в момента се включваше към външния кабел за свръзка.

— Говори щурманът — обяви тя. — Обиколката на машината приключена, ПДБ работи.

Или аз съм получил временен пристъп на слепота, или при появата на екипажа на Тилдън в ЦУП това момиче просто се е скрило , рече си Уил. Не че беше толкова важно, но все пак се учудваше как може да пропусне тази очевидно привлекателна жена, заемаща длъжността бординженер. Очите му бавно пробягаха по вътрешността на кабината. Хората бяха заети с обичайните предполетни действия, изпълнявани с професионална лекота. Часовете преди този момент бяха изпълнени с объркване и смут, ужас и изненади. Той изобщо не беше наясно дали взема правилните решения — просто защото те бяха прекалено много. По ирония на съдбата се оказа, че стартът на мисията е най-лесното от тях. Сега вече можеше да си отдъхне и да поеме изпълнението на рутинните си задължения.

— Започни предполетна проверка — заповяда в микрофона той и миг по-късно до слуха му долетя монотонното, но успокоително изброяване на параметрите, свързани със стартирането на двигателите. Свистенето плавно се увеличаваше, двигателите бързо достигнаха работни обороти. Трупчетата пред колелата бяха прибрани, вратите затворени.

— Визуално излитане, визуално набиране на височина и преминаване на автоматичен пилот след като получим полетните координати от Риад — изреди с монотонен глас Дъг. — Това ли ще бъде планът?

— Точно така — кимна Уил. — В един момент просто изскачаме на радара. Не е необходимо Риад да знае откъде сме се взели.

Изчака щурманът да докладва за края на проверките, вдигна ръчките на газта и завъртя щурвала, който управляваше носовото колело. Огромният 141 прекоси стоянката и с обезпокоителна скорост се насочи към края на писта 33. Ниско над пустинята вече се виждаха сигналните светлини на пристигащия 130. Докато извършваха последните проверки и Дъг получаваше разрешение за излитане, спасителният самолет кацна и бързо уби скоростта си, използвайки реверса на мощните турбовитлови двигатели. Пилотът ловко го насочи към редицата служебни автомобили и линейки, които чакаха в края на пистата — една дълга колона от мигащи червени светлини. Ако всичко се развиваше по план, Райс и Колинуд щяха да са на борда в рамките на пет минути — разбира се, заедно с телата на другите двама членове на екипажа, извадени от разбития самолет. Прибягвайки до товарене с включени мотори, спасителната машина можеше да излети десетина минути след кацането си.

— Ще бъде нещо като фотофиниш, пилоте — обади се гласът на Дъг.

Вятърът набираше сила, а стената от прах и ситен пясък вече скриваше най-западните светлини на базата. Четирите реактивни мотора наближаваха оборотите, осигуряващи предстартовото налягане 1,92, тежката машина се ускори до петдесет възела, бързо мина осемдесет и наближи критичните 134, необходими за отлепянето.

— Давай!

Чул очакваната реплика на втория пилот, Уил прекрати натиска върху руля и го притегли към себе си. Носът се повдигна, корпусът се разтърси от продължаващото ускорение. Стрелна с поглед вертикалния скоростомер, за да се увери, че се издигат, след което се приготви за манипулация по прибиране на колесниците.

И изведнъж спряха да се издигат.

— Внезапен и силен натиск на вятъра! — обяви с напрегнат, но овладян глас Дъг. Радарният висотомер показваше двадесет метра, но стрелката му започна да пълзи надолу, в момента в който ограничителните светлини на пистата се плъзнаха под носа, а колесниците с глух тътен влязоха в своите кладенци. Челният вятър, който ги посрещна в началото на пистата, изведнъж смени посоката си и започна да ги тласка откъм опашката, примесен с прах и фини песъчинки. От това изгубиха поне тридесет възела подемна скорост.

Уил регистрира ръката на Дъг, която рязко натисна ръчката за газта, управляваща оборотите на четирите двигателя едновременно. В слушалките екна ясният му и сякаш още по-спокоен глас:

— Вече съм бил тук, приятелю. Дърпай здраво и тази каруца ще литне, бъди сигурен в това!

Подчини се, въпреки протеста на инстинктите си. Скоростта достигна 110, двигателите виеха на максимални обороти. Радарният висотомер се поколеба около десетте метра, после най-сетне започна да се изкачва. Слава богу, че пустинята отвъд пистата беше съвсем равна.

— Още малко, дръпни… дръпни… Готово!