Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— По-добре е да се срещнеш с един човек. Той ще пътува с нас, но може би ще се наложи да ме възпираш, ако по обратния път се опитам да го изритам от самолета. Той е причина за по-голямата част от тази бъркотия…

Почти двуметровият Уил разпъна крачка по посока на палатковия лагер, принуждавайки значително по-ниския Дъг да подтичва след него.

— Колко ти е часът, Дъг? — подхвърли през рамо Уил.

Дъг дръпна ръкава на комбинезона си и натисна бутончето за осветление на дигиталния си хронометър.

— Осем и двадесет. Само дето не знам по кое време…

— Аз знам. След петнадесет минути трябва да сме на борда, готови за пуск на двигателите.

Доктор Шакир Абас седеше на сгъваемия нар в малката, приличаща на акордеон сграда и се вслушваше в звуците, които придружаваха кацането и излитането на неспирен поток от самолети. Виеха сирени, боботеха мотори на коли и камиони, но това бяха само част от звуците, които изпълваха нощта. Той нямаше представа кога ще дойде да го вземе командирът на Делта Форс. В продължение на часове го бяха разпитвали за разположението на лабораторията, уточняваха кой какво ще прави, когато се озоват там. На практика той щеше да върви начело — разбира се, с опрян в гърба пистолет.

Отново погледна часовника си. Осем и двадесет, местно време. Не беше очаквал пак да го види, просто защото не беше в стила на саудитските граничари да връщат конфискувани вещи. Часовникът беше марка „Сейко“, закупен от Лондон през 1988 г. Златният дигитален калкулатор с памет за петдесет адреса или телефонни номера бързо се беше превърнал в неразделна и важна част от собствената му памет. На практика му се беше доверил прекалено много.

Докато беше затворен в килията в Бадана, отчаяно се опитваше да си спомни информацията, вкарана в петдесетте миниатюрни гнезда на силиконовия чип, но усилията му бяха пълен провал. Изобщо не допускаше, че ще му върнат часовника, а нужните цифри се въртяха някъде из главата му. Със смайване установи колко много неща може да си спомни, когато това се налага. Въпреки всичко обаче, два от най-важните номера упорито му убягваха. В продължение на часове се опитваше да ги извика в паметта си и на моменти това почти му се удаваше. Но в мига, в който напрягаше сили да изостри фокуса, цифрите се изпаряваха като пустинен мираж по пладне.

А след това се появиха американците, подобно на свеж полъх на вятъра… И онзи саудитски офицер, който, слава на Аллаха, не беше изхвърлил бележката му, и който на всичкото отгоре му върна и часовника! Колко лошо се оказа мнението му за човешката природа! Шакир почти се засрами.

Малки победи, дребни поражения. Състоянието на духа му варираше от непоколебима самоувереност до дълбоко отчаяние, при това в рамките на няколкото часа, отмерващи безкрайното чакане. Времето течеше с неумолима сила и ако тези западняци с ясни очи и стегната мисъл, на които винаги се беше възхищавал, не вземат… как беше изразът… „не вземат спешни мерки“, контейнерите ще бъдат преместени, а последиците ще разтърсят цялата планета…

Дори за миг не бе допускал, че Саддам може да стане втори Хитлер. Винаги си беше въобразявал, че го разбира. Палач, убиец, манипулатор и демагог — всичко това да, но не и луд като Хитлер. По време на следдипломната си квалификация в Оксфорд — когато черпеше с пълни шепи от дълбоките извори на западната цивилизация, той бе попаднал на плановете на Третия Райх за английския народ, които съвсем наскоро бяха станали достояние на обществеността. Невероятната бруталност на тези планове в частта им, засягаща следвоенния период, беше неразбираема за нормалните хора. Те предвиждаха ликвидиране на абсолютно всички мъже, поробване на жените и превръщането им в обекти на сексуално забавление за арийците, избиване на всички деца от мъжки пол, разрушаване или демонтиране на всички британски музеи и културни паметници, изтриването им от лицето на земята завинаги — сякаш никога не е имало британска култура. Шакир беше разтърсен до дъното на душата си, просто не можеше да разбере как е възможно да има такива чудовища. И през ум не му минаваше, че Саддам може да се превърне в едно от тях.

Но на практика беше станало точно така, при това с напълно съзнателната помощ на самия Шакир. Израелците бяха убедени, че са единствената цел на яростта на Саддам, без да имат и най-малката представа, че тя е насочена към целия свят, към корените на самата цивилизация.

Пред очите му отново изплуваха образите на децата и съпругата му Салия, самообладанието му се стопи. Колко ми липсват, господи!