Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Кой командва това проклето място, по дяволите? — ревна още от прага той и изведнъж се закова на място, забелязал почти двуметровата фигура на Уил Уестърман, който тръгна срещу него. Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг, а Ронсън и Тайлър затаиха дъх с чувството, че настъпилата тишина ще трае вечно. Ръцете на Харис бавно напуснаха кръста и се плъзнаха надолу — един жест, който Уестърман повтори като папагал. На лицата им едновременно изплуваха смаяни усмивки, а Уил беше този, който пръв протегна ръка.

— Е, това вече не мога да го повярвам! — хлъцна със странен фалцет той. — Дъг, какво, за бога, търсиш тук?!

Сенди 101 ЦУП

Сряда, 6 март 1991 г., 20:10 ч. (17:10 по Гринуич)

Дъг Харис сграбчи дясната ръка на Уил Уестърман, а лявата размаха по посока на вратата.

— Така става, Уестърман, когато свалиш някого от небето без да гледаш! Попадаш на мен!

— Исусе, Дъг! Трябва да поговорим, при това веднага! Какво ужасно време за новата ни среща! Намирам се в окото на урагана, кризата е ужасна!

— Тая фраза май отдавна се изтърка от употреба — отбеляза с престорена гримаса Дъг.

Уил се обърна към Ронсън.

— Джери, поеми командването, докато аз вкарам в час… — обърна се да погледне сребърните орли на раменете на приятеля си и с престорено смайване добави: — Пресвети боже, напоследък повишават кого ли не… — После обратно към Ронсън: — … докато вкарам в час уважаемия полковник Харис!

— Слушам, сър.

— Или трябва да те наричам полковник командир Харис? — подхвърли на приятеля си Уил.

— По принцип, да — кимна Дъг и неволно се усмихна на озадачената физиономия на Ронсън. — Вече съм командир на 747, но за момента ще се задоволя и с полковник.

Уил също забеляза объркването на майора и махна с ръка по посока на Дъг.

— Джери, този старец се уволни от активна служба още преди петнадесет години и отиде да кара пътнически самолети, докато аз останах да поддържам готовността на Чарлстън да помага на демократичните процеси. В момента е пилот на „Юнайтед Еърлайнс“, маскиран като полковник от американските ВВС!

Дъг стисна протегнатата ръка на Ронсън и едва тогава последва приятеля си през металната врата на ЦУП. Двамата направиха няколко крачки в непрогледния мрак на пустинята и спряха в края на палатковия град.

— Господи, Дъг… Колко време мина! Нека ти кажа с няколко думи как стоят нещата, моля те… Възложена ми е една много отговорна и много секретна мисия, но преди броени часове изгубих птичката си по време на кацане… — Думите излитаха от устата му забързано, застигайки се една друга — сякаш се подчиняваха на тиктакането на часовника в главата му.

— Видях я, докато кацахме — кимна Дъг. — И бях доста изненадан.

— Ами… Нямаше как да те предупредя по радиото.

— Разбирам. Но какво се случи, за бога?

— Ще те информирам по-късно — отклони въпроса Уил. — За момента е важно да знаеш, че ще ти отнема самолета и…

— Подуших нещо подобно, няма проблем — махна с ръка Дъг.

— Но ще се наложи да заема и част от екипажа ти — погледна го с безпокойство Уил.

— Те не са мой екипаж — успокои го приятелят му. — Просто ги използвам, тъй като летят в моята посока. Искам да кажа, че всъщност са си мои, защото съм им началник, но не и командир на самолета. Разбираш, нали?

— Не — поклати глава Уил.

— Аз съм командир на ескадрилата, но не съм капитан на екипажа — търпеливо поясни Дъг. — Тази роля изпълнява един младеж на име Пит Тилдън, с когото фактически трябва да поговорим.

— Ти си командир на ескадрила?! — смаяно го изгледа Уил. — Господи, боже мой! А аз още не мога да свикна с вида на полковнишките ти пагони! Нима става въпрос за Дъг, вечният бунтар?! За „Божията благословия“ за всички стюардеси?! — Уил избухна в смях, докато приятелят му предупредително размаха пръст под носа му.

— Добре де, помпозен задник такъв! Какво като си се окичил с тези орли и се водиш на действителна служба? Аз съм командир на 97 ескадрила в Маккорд, която също едва ли е на по-малко действителна служба!

— Аз също…

— Да бе! Не ми казвай, че и ти си командир на 97-ма…

— Аз съм командир в Чарлстън — поясни Уил. — Под мое ръководство е ескадрила за специални задачи.

— Отдавна знам, че си в Чарлстън.

— Браво, Харис, браво! Но не си направи труда да драснеш два реда, нали?

— Нито пък ти.

Двамата стари приятели замълчаха за момент, сякаш стреснати от десетгодишната пропаст без никакви контакти помежду им. После с облекчение установиха, че някогашните им отношения — престорено лековати, изпълнени със закачки и хумор — се възстановиха изцяло, поглъщайки на един залък всички преструвки и претенции, свързани с постове и лична кариера. Сякаш се бяха върнали във времето и пак станаха жадните за приключения ученици, готови да покорят планината от предизвикателства, която се издигаше пред тях. Кое беше действителността и кое живите спомени? Дезориентацията продължи само няколко секунди, но и те бяха достатъчни за разпечатването на дълбокия кладенец със спомените.