Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Или съм в рамките на двадесет градуса от курса, или съм обречен…

Дръпна крайчеца на хоули, вдигна лявата си ръка на сантиметри от очите и натисна бутончето за осветление на дигиталния си часовник. Иронията на ситуацията го накара да се изсмее, въпреки страха, който сковаваше сърцето му. Едно малко късче западна технология покорно служи на образован на запад арабин, който е заплашен от смърт поради простата причина, че никога не се е учил да живее като арабин.

Цифрите показваха 1:43.

Изправи се толкова внезапно, колкото беше седнал. Обърна тялото си така, че вятърът да духа в десния му ръкав, остана няколко секунди неподвижно, колкото да провери действието на този природен компас, после с нова увереност закрачи напред. Сериозни основания за паника нямаше. Вероятността да се е отклонил с повече от двадесет градуса му се струваше слаба, освен това на юг от границата минаваше един петролопровод в посока изток-запад, който нямаше начин да пропусне.

На фона на виещия вятър в нощта монотонното съскане на пясъка под краката му звучеше хипнотизиращо, блокираше възприемането на други звуци, позволяваше на съзнанието му да се рее върху вълните на фантазията… Пред очите му съвсем ясно се очерта спалнята му в южните предградия на Багдад, на широкото легло се бяха сгушили съпругата му Салия и трите им деца — две момчета и едно момиче. Сърцето му се сви от болка, но той тръсна глава и си наложи да мисли за друго.

В Багдад от седмици нямаше ток, водата често спираше. От началото на американското нападение бе успял да ги види само веднъж. Страхът от първоначалните съобщения за блокада на столицата бързо се стопи и на негово място се върна увереността. Каквито и ужаси да бяха приготвили американците за Хюсеин, масовото избиване на населението едва ли беше сред тях. Когато най-сетне набра кураж да наруши заповедите и пое по разбития от бомбите път между Ар Рутба и Багдад, Салия и децата отдавна вече живееха по правилата на елементарното оцеляване. Той се гордееше с тях, беше убеден, че ще се справят.

Но сега нещата бяха променени. Там, някъде в нощта, към Салия бавно се промъкваше една чудовищна лъжа, на която той не можеше да попречи. При нея щеше да се появи някой равнодушен тип с униформа, който щеше да й каже: мъжът, с когото живееш в законен брак в продължение на осемнадесет години, беше открит овъглен в канавката край пътя Ар Рутба — Багдад. Най-вероятно е бил улучен от американска бомба и е умрял веднага, без да се мъчи…

Тази мисъл сякаш го препъна, но той успя да се задържи на крака. Секунда по-късно отново се повлече напред…

Денят настъпи под формата на мътно жълтеникаво сияние, по-силно от лявата му страна. Краката му продължаваха механичното си движение напред, независимо дали прекосяваха плаващите пясъци на някоя висока дюна, които бързо заличаваха следите му, или пък скърцаха върху гола и твърда като бетон скала. Жаждата започваше да го мъчи все по-силно. Часовете се нижеха с потискаща монотонност, разсеяната светлина бавно започна да избледнява…

Някъде към девет вечерта бурята най-сетне стихна. Облаците внезапно изчезнаха, по небето грейнаха ярки звезди. Настроението му бързо се подобри. Дръпна плата от лицето си, вдигна глава и започна да оглежда небето. Откри Голямата мечка, Орион и Северната звезда, благодарение на която успя да настрои компаса в главата си.

Погледни към хоризонта, бе идиот! — наруга се той. — Там трябва да има светлина, отблясъци от огън или бог знае какво!

Беше убеден, че вече е на саудитска територия.

Но наоколо цареше непрогледен мрак, а вятърът отново се усилваше.

В два след полунощ бурята виеше с пълна сила, а той най-сетне си призна, че е напълно изгубен.

Добре, в такъв случай ще посрещна смъртта в движение! — решително си каза той и ускори ход. Фигурата му бързо се стопи в мрака.

Вече беше сигурен, че тялото му е опасно обезводнено, емоциите му сякаш плуваха върху ленивите води на море от фалшиво спокойствие. Започна да брои крачките си, запазвайки постоянна скорост на движение от приблизително 1.5 метра в секунда. В един момент обаче умореното му тяло почти се сблъска в металната каросерия на някакъв тъмен и очевидно напуснат камион, който изскочи сякаш от преизподнята.

Саудитският сержант рязко вдигна глава. Стори му се, че някакъв необичаен звук наруши монотонния вой на вятъра и периодичното потракване на ръждивата желязна врата, през която се влизаше в порутената постройка на караулното. Останалите членове на екипа — лейтенант и редник — продължаваха да спят. Те бяха от града, но сержантът беше истински бедуин и предпочиташе палатка в пустинята пред бетонния под на граничната застава.