Джон Гришам - Ударът

— Значи в отдела ви са съзнавали, че Дони Рей Блек ще умре.

— Разбира се. Медицинските му изследвания бяха красноречиви. Спомням си едно заключение от неговия лекар, в което се казваше, че приложената хемотерапия дава резултати, но временно, след което левкемията ще се прояви отново, вероятно до една година, и че в крайна сметка ще има фатален край, освен ако на пациента не му се присади костен мозък.

— Показахте ли това на някого?

— Показах го на Ръсел Крокит. Той го занесе на шефа си Еверет Лъфкин. Някъде там, горе, беше взето решение да продължим с отказа.

— Но вие знаехте, че застрахователното обезщетение трябва да се плати, нали?

— Всички го знаеха, но компанията разчиташе на шанса.

— Какво имате предвид?

— На шанса, че застрахованият няма да потърси адвокат.

— Знаете ли колко голям беше шансът по онова време?

— Приемаше се най-общо, че не повече от един на двайсет и петима ще говори с адвокат. Това е единствената причина, поради която започнаха експеримента. Знаеха, че може да им се размине. Продаваха тези полици на необразовани хора и разчитаха на тяхното невежество, за да се примирят с отказа.

— Какво ставаше, когато получавахте писмо от адвокат?

— Положението се променяше коренно. Ако искането беше за по-малко от пет хиляди долара и имаше основания, го изплащахме начаса с извинително писмо. Станало е някакво объркване, знаете, голяма фирма, от тоя род писмо, или пък хвърляхме вината на компютрите. Изпратила съм стотици такива писма. Но ако се искаха над пет хиляди, тогава досието излизаше от ръцете ми и го поемаше някой главен експерт. Мисля, че те почти винаги се изплащаха. Ако адвокатът вече беше завел дело, компанията уговаряше конфиденциално споразумение.

— Колко често се случваше това?

— Нямам представа, наистина.

Отстъпвам крачка назад, казвам „благодаря“, а сетне се извръщам към Дръмонд и с мила усмивка заявявам:

— Ваш ред е.

Сядам до Дот, която е обляна в сълзи и тихичко хлипа. Вечно се е обвинявала, че не е намерила адвокат по-рано, и при тези показания й става още по-болно. Все едно какъв ще е изходът на делото, тя никога няма да си прости.

За щастие, неколцина от съдебните заседатели забелязват сълзите й.

Горкичкият Лио бавно стига до едно място, колкото се може по-далеч от ложата, но все пак удобно за въпросите към свидетелката. Не мога да си представя какво ще я пита, но съм сигурен, че и друг път е попадал в засада. Представя се много учтиво на Джаки. Казва й, че не са се срещали, естествено. Това е опит да се намекне на съдебните заседатели, че няма предимството изобщо да знае какво би казала тя. Джаки му хвърля унищожителен поглед. Мрази не само „Грейт Бенефит“, но и всеки адвокат, който е паднал толкова ниско, че да ги представлява.

— И тъй, вярно ли е, мисис Леманчик, че наскоро сте били изпратена в едно специализирано заведение заради различни проблеми?

Той задава този въпрос много деликатно. В един процес обикновено не питаш нещо, без да знаеш отговора, но подозирам, че Лио няма представа какво ще последва. Източникът на тази информация са само няколкото отчаяни прошепвания от последните петнайсет минути.

— Не! Не е вярно! — Виждам я как се наежва.

— Моля? Не сте ли се лекували напоследък?

— Но не съм била изпратена. Доброволно постъпих в една клиника за две седмици. Разрешаваше ми се да излизам, когато си поискам. Лечението трябваше да се покрие от застраховката ми в „Грейт Бенефит“. По договор една година след напускане имах право на обезщетение. Те, разбира се, отказват да платят.

Дръмонд започва да гризе нокът, забил поглед в бележника си, сякаш не е чул последните думи. Следващият въпрос, Лио.

— Затова ли сте тук? Защото сте ядосана на „Грейт Бенефит“?

— Мразя „Грейт Бенефит“ и повечето от червеите, които работят там. Това изчерпва ли въпроса?

— Показанията ви днес продиктувани ли са от тази омраза?

— Не. Дойдох, защото съм наясно как компанията умишлено е изиграла хиляди хора. Тази история трябва да стане известна.

Я по-добре се откажи, Лио.

— Защо отидохте в лечебно заведение?

— Исках да се преборя с алкохолизма и депресията си. В момента се чувствам добре. Но следващата седмица, кой знае. В продължение на шест години вашите клиенти се отнасяха с мен като с вещ. Разнасяха ме из офиса като кутия бонбони асорти и всеки си взимаше каквото му душа иска. Сваляха ме нагло, защото разчитах на едната заплата, сама с двете деца, а имах хубаво дупе. Лишиха ме от достойнство. Сега се боря да си го възвърна, мистър Дръмонд. Опитвам се да се съхраня и ако трябва да потърся лечение, не бих се поколебала. Просто искам вашият клиент да плати сметките, дявол да го вземе!