Джон Гришам - Ударът

— След като преодолях шока, говорих с един адвокат. Много добър адвокат. Той ме увери, че подписаното споразумение е незаконно.

— Имате ли копие от него?

— Не. Мистър Ъндърхол не ми позволи да задържа копие. Но може да го поискате от него. Сигурна съм, че пази оригинала.

Обръщам се бавно-бавно и се вторачвам в Джак Ъндърхол, както правят и всички останали в залата. Връзките на обувките му изведнъж са станали център на неговия живот и той старателно ги стяга, сякаш показанията не стигат до ушите му.

Поглеждам Лио Дръмонд и за пръв път съзирам израз на пълно поражение. Разбира се, неговият клиент не му е казал за подкупа, нито за принудително подписаното споразумение.

— Защо отидохте при адвокат?

— Нуждаех се от съвет. Бях несправедливо уволнена, но преди това бях дискриминирана, защото съм жена, и трябваше да търпя сексуалния тормоз на висши служители в „Грейт Бенефит“.

— Някой, когото познаваме?

— Възразявам, ваша светлост — обажда се Дръмонд. Това може да звучи забавно, но няма връзка с делото.

— Ще видим дали няма. Засега възражението се отхвърля. Моля, отговорете на въпроса, мисис Леманчик.

Тя си поема дълбоко дъх и започва:

— Имах сексуална връзка с Еверет Лъфкин в продължение на три години. Докато се съгласявах да върша каквото поискаше, заплатата и постът ми се повишаваха. Щом ми писна и престанах, бях понижена от старши инспектор в обикновена чиновничка. Орязаха ми заплатата с двайсет процента. Ръсел Крокит, който тогава зае моя пост, него го уволниха заедно с мен, реши, че иска да му стана любовница. Натрапваше ми се непрестанно. Казваше, че ако не склоня, ще изхвръкна на улицата. Но ако спя с него, ще се погрижи пак да ме повишат. Сама да избирам.

— И двамата са женени, така ли?

— Да, имат и деца. Знаеше се, че са женкари и преследват момичетата от отдела. Мога да ви дам предостатъчно имена. И те не бяха двамата единствени шефове, които търгуваха с повишенията за малко секс.

Отново всички погледи се впиват в Ъндърхол и Олди.

Тук спирам разпита, за да проверя нещо на масата си. Това е една хитринка, която вече научих — оставяш пикантните показания да повисят във въздуха, преди да преминеш нататък.

Поглеждам Джаки, която попива сълзите си с книжна кърпичка. Очите й са зачервени. Съдебните заседатели й съчувстват. Готови са човек да убият заради нея.

— Да поговорим за досието „Блек“ — казвам. — Било е възложено на вас.

— Точно така. Придвижването на първоначалния исков формуляр от мисис Блек беше възложен на мен. Съгласно политиката на компанията по онова време й изпратих отказ.

— Защо?

— Защо ли? Защото всички искания първоначално биваха отхвърляни, поне през деветдесет и първа.

— Всички ли?

— Да. Политиката ни беше първо да отхвърляме всички молби, а после да преразглеждаме по-дребните, които ни се струваха основателни. В крайна сметка изплащахме някое и друго обезщетение, но исканията за големи суми никога не се удовлетворяваха, освен ако не се намесеше адвокат.

— Кога се превърна това във фирмена политика?

— От първи януари деветдесет и първа. Беше експеримент по определена схема. — Кимам насреща й, карай нататък. — Компанията реши да отхвърля всяко искане за над хиляда долара в продължение на една година. Все едно колко основателно беше, получаваше отказ, и толкова. Много от по-малките също бяха отхвърляни, ако откриехме спорен момент. Изплащаха се незначителен брой от по-големите и то само след като застрахованият наеме адвокат и започнат заплахите.

— Колко време действаше тази политика?

— Дванайсет месеца. Беше едногодишен експеримент. Дотогава в застрахователния бизнес не беше правено такова нещо и ръководството като цяло го приемаше за прекрасна идея. Не плащаш нищо цяла една година, държиш парите на влог да тече лихва, вадиш сумите за извънсъдебните споразумения, и ето ти купища пари.

— Колко пари?

— Тази схема донесе около четирийсет милиона чиста печалба.

— Откъде разбрахте това?

— Достатъчно време прекарах в леглата на тия мошеници и чух за всевъзможни мизерии. Казваха си и майчиното мляко. Разправяха за жените си, за службата. Не се гордея с това, нали разбирате. Не получих никакво удоволствие за себе си. Бях една жертва. — Очите й пак са зачервени, а гласът й потрепва.

Още една продължителна пауза, докато преглеждам бележките си.

— Как подходихте към искането на семейство Блек?

— Първоначално го отхвърлихме подобно на всички останали. Тъй като беше за огромна сума, му сложихме различен код. След като забелязахме думите „остра левкемия“, всяко мое действие се наставляваше от Ръсел Крокит. В някакъв момент установиха, че полицата не изключва присаждането на костен мозък. Досието стана много сериозно поради две причини. Първо, защото изведнъж се оказа, че става дума за големи пари, които компанията очевидно не желаеше да изплати. И, второ, застрахованият беше смъртно болен.