Джон Гришам - Ударът

Пустият път ме изпълва с радостна възбуда.

На 23 декември най-после пристигам в Медисън, щата Уисконсин. Настанявам се в малък хотел, където топлата вечеря е просто чудесна, и тръгвам на разходка из центъра на града като всеки обикновен гражданин, хукнал от магазин на магазин. Има някои неща, свързани с Коледа, които не обичам да пропускам.

Сядам на една леденостудена пейка сред парка и се вслушвам в коледните песни, които кънтят наоколо. Никой не знае къде се намирам в момента — нито в кой град, нито в кой щат. Обожавам тази свобода.

След вечеря обръщам няколко чашки в хотелския бар и се обаждам на Макс Лойбърг. Той отново преподава право в тукашния университет. Обаждам му се поне един път месечно за съвет. Та той ме покани да му дойда на гости. Изпратих му фотокопия на най-важните документи — молби, писмени доказателства, становища на вещи лица. Кашонът тежеше седем килограма и от „Федерал Експрес“ ми взеха трийсет долара. Дек одобри разхода.

Макс искрено се радва, че съм в Медисън. Той е евреин и не се прехласва чак толкова по Коледа. Оня ден ми каза по телефона, че времето е страшно подходящо за работа. Сега ми обяснява как да го намеря.

На другия ден в девет сутринта влизам в Юридическия факултет. Студеничко е. Наоколо няма никой. Лойбърг ме чака в кабинета си с горещо кафе. Говорим си около час за Мемфис и за нещата, които му липсват тук. Юридическият факултет не е между тях. Кабинетът му в Медисън прилича много на кабинета в Мемфис — разтурен, пълен с хартии и папки. По стените висят познатите бунтарски постери и стикери. Изглежда същият — буйна рошава коса, дънки, бели кецове. Носи чорапи, но само защото навън има трийсет сантиметра сняг. Излъчва енергия и доволство.

Следвам го по коридора до малка зала за семинари. В средата има дълга маса. Документите, които му изпратих, са подредени отгоре. Сядаме на два стола един срещу друг. Той налива още кафе от термоса. Знае, че процесът започва след шест седмици.

— Някакви предложения за предварително споразумение?

— Да, няколко. Стигнаха до сто седемдесет и пет хиляди, но клиентката ми казва „не“.

— Доста необичайно. Но мен не ме учудва.

— Защо не те учудва?

— Защото си ги наврял в ъгъла. Много са уязвими, Руди. Това е едно от най-хубавите дела за отказ за изплащане на обезщетение, което някога съм виждал. А съм виждал хиляди, да знаеш.

— Има и още нещо — усмихвам се аз и му разказвам как са ни подслушвали телефоните. И как притежавам убедителни доказателства, че Дръмонд е бил отсреща.

— Чувал съм подобно нещо — светват очичките на Лойбърг. — Беше някакво дело във Флорида, но адвокатът на ищеца си беше проверил телефона чак след процеса. Беше се усъмнил, понеже защитата сякаш четеше мислите му в залата. Само че тука е по-друго. Уха, играта загрубява.

— Явно са се подплашили — заявявам аз.

— Умират от страх, но нека не се заблуждаваме, момче. Намират се на своя територия. Във вашия щат не си падат много по обезщетенията.

— И какво ми предлагаш?

— Вземай парите и бягай!

— Не мога да го направя. Не искам. Клиентката ми не желае.

— Добре. Време е тия хора да разберат, че живеят в двайсети век. Къде ти е касетофонът?

Той скача от стола и се спуска към черната дъска. Професорът е готов за лекция. Изваждам касетофончето от чантата си и го слагам на масата. Тефтерът и писалката също.

Макс отваря уста и в продължение на един час аз драскам усърдно и го затрупвам с въпроси. Той говори за моите свидетели, за техните свидетели, за документи, за стратегии. Макс е проучил най-основно всичко, което съм му изпратил. Умира си от удоволствие да попритисне тия гадняри.

— Остави си най-хубавото за накрая — съветва ме професорът. — Пусни видеозаписа с показанията на нещастното момче точно преди да умре. Сигурно изглежда много зле.

— Меко казано.

— Чудесно. Съдебните заседатели ще го запомнят. Ако всичко върви добре, ще свършиш за три дни.

— И после какво?

— После ще си седиш и ще гледаш как се мъчат да обяснят случилото се.

Лойбърг изведнъж млъква, посяга да вземе нещо от масата и ми го подава.

— Какво е това?

— Новата полица на застрахователна компания „Грейт Бенефит“, издадена миналия месец на един от моите студенти. Исках просто да видя какъв език използват. Сещаш ли се кои случаи не се покриват от официалната застраховка? Написано е с големи черни букви.

— Трансплантациите на костен мозък.

— Всякакви трансплантации, включително и на костен мозък. Запази я и я използвай в съда. Направо трябва да попиташ председателя защо текстът на полицата е бил сменен няколко месеца след като семейство Блек заведе дело. Защо сега специално се изключват трансплантациите на костен мозък? А ако не са били изключени в полицата на Блек, защо не са платили обезщетението? Силни карти имаш, Руди. По дяволите, направо ми се ще да дойда да погледам тоя процес.