Джон Гришам - Ударът

— Разбирам — намигам аз на Дек.

— Вашият експерт казва, че стойността на трансплантацията на костен мозък е между сто и петдесет и двеста хиляди, и ние не желаем да оспорваме тези цифри. Ако приемем, и то съвсем хипотетично, че моят клиент всъщност носи отговорност за трансплантацията. Да речем, че е била включена в застраховката, само хипотетично, разбираш, нали? Тогава моят клиент би трябвало да плати някъде към сто седемдесет и пет хиляди.

— Щом казваш.

— Тогава предлагаме същата сума, за да постигнем споразумение още сега. Сто седемдесет и пет хиляди. И никакви процеси! След седмица имаш чека.

— Няма да стане.

— Слушай ме добре, Руди! Никакви пари не могат да върнат момчето обратно. Вразуми си клиентката. Струва ми се, че тя иска да се споразумеем. Идва време, когато един адвокат трябва да се държи като професионалист и да вземе нещата в свои ръце. Оная нещастница няма представа какво ще й се случи на процеса.

— Ще поговоря с нея.

— Обади й се веднага. Ще те изчакам един час тук. Позвъни й.

Гаднярът сигурно е вързал микрофона за телефона си. И ще пукне от кеф да подслушва разговора ми с нея.

— Ще ви се обадя, мистър Дръмонд. Приятен ден.

Затварям, превъртам лентата на касетофона и пускам записа.

Дек се обляга назад на стола, отваря уста и четирите му зъба блясват срещу мен.

— Те са ни подслушвали телефоните — заявява той изумено.

И двамата се взираме в касетофона, като че само той може да обясни случилото се. Няколко секунди съм буквално парализиран. Нищо не помръдва. Нищо не е в ред. Телефонът звъни, но никой не посяга да го вдигне. Ужасяваме се от него. Поне за момента.

— Май трябва да кажем на Киплър — обаждам се аз накрая. Всяка дума ми коства адско усилие.

— Не съм убеден — сваля очилата си Дек и разтърква очи.

— Защо не?

— Дай да помислим. Знаем, или поне така си мислим, че Дръмонд или клиентите му са поставили подслушвателни устройства в телефоните ни. Дръмонд сто на сто е в играта, защото току-що го хванахме. Но няма никакъв начин да докажем, няма как да го сгащим.

— Ще отрича до дупка.

— Точно така. И какво ще направи Киплър? Ще го обвини без солидни доказателства? Ще му разгони фамилията в съдебната зала?

— Той вече свикна.

— И това няма да има никакъв ефект върху делото. Не можеш да кажеш на съдебните заседатели, че мистър Дръмонд и неговите клиенти са играли някакви мръсни игрички по време на процеса.

Известно време продължаваме да се взираме в касетофона, като се мъчим да смелим всичко това и да намерим някакъв път в мъглата. В часовете по етика миналата година учихме за някакъв адвокат, който бил жестоко наказан, задето записал тайно разговора си с друг адвокат. Виновен съм, но малкото ми прегрешение бледнее в сравнение с отвратителното деяние на Дръмонд. Бедата е, че и аз може да пострадам, ако предоставя на съда този запис. Дръмонд тъй и няма да бъде осъден, защото никой не ще може да го обвини за това. До каква степен е участвал той лично? Негово ли е било предложението да се подслушват телефоните? Или просто е използвал крадена информация, предоставена му от клиента?

Никога няма да узнаем. Пък и какво значение има? Той си знае.

— Можем да се възползваме от подслушването — казвам аз.

— Тъкмо това си мислех.

— Но трябва да внимаваме да не събудим подозренията им.

— Слушай, дай да го запазим за процеса. Да изчакаме подходящия момент и да наврем тия кретени където им е мястото.

И двамата почваме да се хилим. Доволно.

Изчаквам два дни и се обаждам на Дръмонд с тъжната новина, че моята клиентка не иска мръсните му пари. Държи се малко странно, споделям с него аз. Единия ден казва, че се страхува от процеса, на другия пък иска отмъщение в съдебната зала. В момента е на вълна да се бори.

Той не подозира нищо. Подхваща познатата си песен, заплашва, че няма да й се плати нищо и че процесът ще продължи до безкрай. Сигурен съм, че това звучи достатъчно убедително за ония типове в Кливланд. Чудя се колко ли време им отнема да прослушат всичките записи.

Парите трябва да се вземат. Дот и Бъди ще получат чисто сто хиляди и отгоре, а те едва ли биха могли някога да похарчат толкова мангизи. Адвокатът им ще получи близо шейсет хилядарки, което е доста солидна сумичка. Но парите не означават нищо за семейство Блек. Нали никога не са ги имали. И сега не мечтаят да станат богати. Дот просто иска някъде официално да бъде записано какво е направила „Грейт Бенефит“ с нейния син. Иска присъда, която да обяви, че тя е била права, че Дони Рей е умрял, понеже застрахователната компания „Грейт Бенефит“ го е убила.