Джон Гришам - Ударът

Това ми се докладва, докато си пием кафето седмица преди Деня на благодарността.

— Някой друг ни подслушва — заявява нервно Дек.

Толкова съм изумен, че изобщо не реагирам.

— Кой, по дяволите, би могъл да е? — пита Бъч.

— Откъде да знам? — озъбвам се аз. Това момче няма защо да задава въпроси. Само да се махне и ще вдигна луд скандал на Дек, че го е замесил в нашите работи. Хвърлям студен поглед на моя партньор, който извръща глава и се свива на стола. Чака да го ударят.

— Да знаеш, не са от ФБР-то — заявява самоуверено Бъч.

— Благодаря за сведението.

Плащаме кафето и се връщаме в офиса. Бъч проверява отново телефоните, просто за всеки случай. Да не би някой да е заврял пак нещо.

Въпросът е: Кой подслушва?

Влизам в стаята и заключвам вратата. Чудя се как да си убия времето, докато Бъч се махне. В главата ми се оформя невероятен план. Накрая Дек почуква. Едва го чувам.

Обсъждаме внимателно новата ми идейка. Дек се отправя към съда. Трийсет минути по-късно се обажда и ми съобщава някакви сведения за измислени клиенти.

— Само питам — казва той — дали нямаш нужда от нещо от центъра.

Говорим си няколко минути за едно-друго, после аз казвам:

— Я познай, кой е готов на споразумение от нашите?

— Кой бе?

— Дот Блек.

— Дот Блек ли? — Изумлението му звучи леко фалшиво. Дек не е от най-добрите актьори.

— Да. Тая сутрин прескочих до тях. Занесох й плодов кейк. Каза ми, че няма сили да издържи процеса и че веднага ще се съгласи на споразумение.

— И колко иска?

— Щяла да се задоволи със сто и шейсет. Била мислила по въпроса и тъй като най-добрата им оферта е сто и петдесет, тя смята, че едва ли не ще постигне някаква победа, като им измъкне повече от предложеното. Мисли си, че е голям играч. Опитах се да й обясня някои неща, но знаеш колко е дръпната.

— Не го прави, Руди. Това дело струва милиони.

— Знам. Киплър, смята, че ще получим огромно обезщетение, но сам знаеш, от морална гледна точка съм длъжен да се обърна към Дръмонд и да се опитам да постигна споразумение. Това иска клиентката ми.

— Не го прави. Сто и шейсет са просто трохички. — Дек звучи направо убедително и аз се ухилвам. Просто го виждам как чука по калкулатора, за да изчисли своя процент от сто и шейсетте хиляди долара.

— Мислиш ли, че ще платят сто и шейсет? — питам аз.

— Не знам. Останах с впечатлението, че сто и петдесет е максимумът. Но никога не съм искал нещо повече. Ако „Грейт Бенефит“ са готови да платят сто и петдесет хиляди, за да приключат с това дело, ще ни хвърлят и сто и шейсет, само и само да се свърши.

— Хайде да го обсъдим, като дойда — казва той.

— Готово. — Затваряме и след половин час Дек седи срещу мен в кантората.

В девет без пет на другия ден телефонът звъни. Дек вдига слушалката в стаята си, после тича при мен.

— Дръмонд се обажда.

Нашата скромна фирма се отпусна и закупи касетофон за четирийсет долара от близкия магазин. Сега той е свързан с телефона ми. Искрено се надяваме да не повреди подслушвателното устройство. Бъч каза, че според него не би трябвало да има проблеми.

— Ало — вдигам слушалката аз. Опитвам се гласът ми да не трепери от нерви и притеснение.

— Руди, обажда се Лио Дръмонд — чувам аз топъл глас. — Как си?

Ако спазвам моралния кодекс, би трябвало сега да му кажа, че касетофонът е включен и да му дам възможност да реагира. Но по очевидни причини Дек и аз решихме да не правим това. Просто няма да свърши работа. Какво означава етика между партньори?

— Добре съм, мистър Дръмонд. Вие как сте?

— И аз съм добре. Слушай, трябва да уточним с теб датата за становището на доктор Корд. Говорих със секретарката му. Какво ще кажеш за дванайсети декември? В кабинета му, естествено. В десет сутринта.

Изявлението на доктор Корд ще е последното по мое мнение, освен ако Дръмонд не измисли още нещо или някой, свързан, тъй или иначе, с делото. И все пак е доста странно, че въобще се обажда предварително и ме пита за мнение.

— Нямам нищо против — казвам аз. Дек се взира напрегнато в мен.

— Чудесно. Не би трябвало да отнеме много време. Ами да, при петстотин долара на час. Отвратително, нали?

Я ни вижте сега — първи приятелчета. Ние, адвокатите, срещу ония ужасни доктори.

— Наистина отвратително.

— Да, да, хм… даа, Руди, знаеш ли какво всъщност искат клиентите ми?

— Какво?

— Ами не им се ще да затрият една цяла седмица в Мемфис, за да участват в този процес. Моите хора са началници, знаеш, хора с много пари, много самочувствие и важни служби. Искат предварително споразумение, Руди, и са ми поръчали да предам това. В момента просто си говорим как да го постигнем, разбираш, нали? Не става дума за поемане на отговорност или признаване на каквото и да било.