Джон Гришам - Ударът

— Той ще се яви на процеса.

Това е изненада. Дръмонд ме оглежда внимателно и вероятно се чуди откъде имам пари да докарам жив доктор в съда.

— Сигурно и ние ще го призовем — казва той.

— Пет стотачки на час.

— Да, знам. Слушай, Руди, дали да не пийнем по нещо? Искам да обсъдим един въпрос.

— Какъв?

В момента не виждам нищо по-неприятно от идеята да се черпя с Дръмонд.

— Делови. За евентуално споразумение. Можеш ли да наминеш в кантората ми, да речем, след петнайсет минути. Нали знаеш, тук е, зад ъгъла.

Думата „споразумение“ звучи доста приятно. Освен това открай време ми се ще да видя тая прословута кантора.

— Но само за малко — казвам аз, като че имам среща поне с десетина богати красавици.

— Разбира се. Да вървим.

Казвам на Дек да ме чака на ъгъла и тръгвам след Дръмонд към най-високата сграда в Мемфис. В асансьора до четвъртия етаж разговаряме за времето. Кантората блести от мрамор и месинг, претъпкана е с народ въпреки късния час. Елегантна малка фабрика. Оглеждам се за стария си познайник Лойд Бек, мошеника от „Броднакс и Спиър“, и се надявам да не цъфне отнякъде.

Кабинетът на Дръмонд е изискан, но не прекалено голям. Това е сградата с най-висок наем и пространството се използва рационално.

— Какво ще пиеш? — пита той, хвърляйки куфарчето и сакото си на бюрото.

Не си падам много по алкохола, а и се боя, че в момента една чашка може да ме катурне.

— Само една кола — казвам аз и за миг това го разочарова. Той си налива уиски със сода от барчето в ъгъла.

На вратата се почуква и за моя изненада в кабинета влиза мистър М. Уилфред Кийли. Не сме се срещали, откакто го въртях на шиш осем часа в понеделник. Прави се на много радостен, че ме вижда. Ръкуваме се, казваме си „здрасти“ като стари приятели. Той отива да си налее нещо от бара.

Сядаме с питиетата около кръгла масичка в ъгъла. Спешното завръщане на Кийли означава само едно. Искат да прекратим делото. Цял съм в слух.

За миналия месец успях да изстискам от жалката си кантора шестстотин долара като адвокат. Дръмонд изкарва поне по милион на година. Кийли управлява компания за милиарди и вероятно получава повече от своя адвокат. И тия хора искат да сключат сделка с мен.

— Съдията Киплър много ме тревожи — внезапно казва Дръмонд.

— Не бях виждал такова чудо — бързо добавя Кийли.

Дръмонд се слави с безупречна подготовка и аз съм сигурен, че двамата са репетирали този дует.

— Откровено казано, Руди, направо не смея да мисля какви ще ги забърка на делото — продължава Дръмонд.

— Просто ни закопава — изумено клати глава Кийли.

С право се страхуват от Киплър, но ги побиват тръпки от ужас най-вече защото са спипани на местопрестъплението. Убили са един младеж и тяхното злодеяние скоро ще излезе на бял свят. Решавам засега да си кротувам — нека кажат какво ги тормози.

Те едновременно надигат чаши, после Дръмонд добавя:

— Бихме искали да уредим нещата, Руди. Сигурни сме в защитата, искрено ти го казвам. На неутрален терен бихме излезли пред съда още утре. От единайсет години не съм губил дело. Падам си по заплетените процеси. Но този съдия е ужасно некоректен.

— Колко? — прекъсвам го аз.

Двамата се присвиват едновременно, сякаш ги бодвам в хемороидите. След миг болезнено мълчание Дръмонд обявява:

— Удвояваме. Сто и петдесет хиляди. Ти ще вземеш към петдесет, а клиентите…

— Знам да смятам — казвам аз.

Не е тяхна работа колко ще взема. Знаят, че съм без пукната пара и петдесет хиляди ще ме направят богат.

Петдесет хиляди долара!

— И какво да правя с това предложение? — питам аз.

Те се споглеждат озадачено.

— Моят клиент е мъртъв. Майка му го погреба миналата седмица, а сега вие искате да й кажа, че парите я чакат.

— Морално погледнато, ти си длъжен да…

— Не ми чети лекции по морал, Лио. Ще й кажа. Ще предам предложението и бас държа, че ще откаже.

— Съжаляваме, че така стана — печално промърморва Кийли.

— То си личи, че сте съсипан, мистър Кийли. Ще предам вашите съболезнования.

— Слушай, Руди, искрено се опитваме да постигнем споразумение — казва Дръмонд.

— Няма що, чуден момент сте подбрали.

Мълчание. Всички отпиваме. Дръмонд се усмихва пръв.

— Какво иска тая жена? Кажи ни, Руди, от какво ще миряса?

— От нищо.

— От нищо ли?

— Нищо не можете да направите. Той е мъртъв и няма как да го върнете.

— Тогава защо ще се съдим?

— За да излезе на бял свят какво сте направили.