Джон Гришам - Ударът

За последен път бях на погребение, когато почина баща ми, и отчаяно се мъча да не мисля за това.

Тълпата се сбира под платнището на червения навес, докато младият свещеник чете редове от Библията. Взираме се в сивия ковчег, отрупан с цветя. Чувам как Дот тихичко хълца. Бъди е седнал до Рон. Гледам настрани, мъча се мислено да напусна това място и да си припомня нещо приятно.

Когато се връщам в кантората, Дек е на път да припадне от нерви. Неговият приятел, частният детектив Бъч, седи на масата и мърда мускули под стегнатото си поло. Той е нечистоплътен червендалест тип с каубойски ботуши — типичен кръчмарски побойник. Дек набързо ни запознава, представя Бъч за клиент, после ми връчва бележник, върху който е изписано с черен флумастер: „Продължавай да говориш за дреболии, бива ли?“

— Как беше? — пита Дек и ме повежда за ръка към Бъч.

— Погребение като погребение — казвам аз, гледайки объркано двамата.

— Как е семейството? — продължава Дек.

— Справят се криво-ляво.

Бъч бързо развинтва телефонната слушалка и сочи вътре.

— Мисля, че за горкото момче така е по-добре, прав ли съм? — казва Дек, докато надничам в слушалката.

Бъч почти допира пръст до нещо черно и кръгличко, лепнато от вътрешната страна. Гледам като хипнотизиран.

— Не мислиш ли, че така е по-добре за горкото момче? — високо повтаря Дек и ме ръчка в ребрата.

— Ами да, прав си. Така е по-добре. Тъжна работа…

Гледаме как Бъч ловко завинтва капачката, после се обръща към мен и свива рамене, сякаш съм съвсем наясно какво да правим сега.

— Да пийнем някъде по кафе — предлага Дек.

— Добра идея — казвам аз, а стомахът ми се свива на топка.

Пред входа спирам и ги поглеждам.

— Какво става, по дяволите?

— Да се разтъпчем натам — махва с ръка Дек.

На две пресечки от кантората има кафене и ние безмълвно потегляме към него. Укриваме се в ъгъла, като че ни дебнат наемни убийци.

Историята е проста. След изчезването на Брузър и Принс двамата с Дек се бояхме от федералните агенти. Очаквахме ги поне да нахълтат и да ни разпитат. Много пъти сме говорили за това, но без мое знание Дек се съветвал и с Бъч. Лично аз не бих му се доверил.

Преди час Бъч наминал в кантората и Дек го помолил да хвърли едно око на телефоните. Бъч признава, че не разбира много от подслушвателни устройства, но е виждал това-онова. Лесно се забелязвали. Открил еднакви машинки и в трите телефона. Канели се да потърсят и други микрофони, но решили да ме изчакат.

— И други микрофони ли? — питам аз.

— Да, микрофончета из кантората, за да засекат каквото не се казва по телефона — обяснява Бъч. — Проста работа. Трябва само да минем всички стаи под лупа.

Дек се тресе като лист. Питам се дали не е разговарял с Брузър по нашите телефони.

— И ако намерим още? — питам аз.

Кафето стои недокоснато на масата.

— По закон имате право да ги махнете — казва Бъч. — Или пък да внимавате какво говорите.

— Добре де, махаме ги. А после?

— Тогава ченгетата ще разберат, че сте ги открили. Ще станат още по-бдителни, сигурно ще подсилят другите форми на наблюдение. Според мен най-добре да се правите на разсеяни.

— Лесно ти е на теб.

Дек бърше потта от челото си и не смее да ме погледне. Много съм нервен.

— Познаваш ли Брузър Стоун? — обръщам се аз към Бъч.

— Естествено. Работил съм за него.

Не ме изненадва.

— Добре — кимвам аз и поглеждам Дек. — Разговарял ли си с Брузър по нашите телефони?

— Не — отвръща той. — Не съм разговарял с Брузър, откакто изчезна.

С тая лъжа ми намеква да си затварям устата пред Бъч.

— Бих искал да знам дали има още микрофони качвам аз на Бъч. — Нали разбираш, да знам какво чуват.

— Ще трябва да преровим цялата кантора.

— Хайде тогава.

— Дадено. Започваме с масите, бюрата и столовете. Надничаме в кошчетата, книгите, часовниците, машинките за телбод — навсякъде. Тия дяволии може да са по-ситни от стафида.

— Могат ли да усетят, че търсим? — пита Дек, примрял от страх.

— Не. Вие двамата си приказвайте както винаги. Аз Ще си трая и няма да разберат, че съм там. Ако откриете нещо, сигнализирайте с жестове.

Отнасяме кафето в кантората, която изведнъж е станала мрачна и зловеща. Двамата с Дек повеждаме скучен разговор за случая с Дерик Доугън, докато тихичко преобръщаме маси и столове. Всеки здравомислещ подслушвач би усетил, че не сме наред и прикриваме нещо.

Лазим на четири крака. Ровим из кошчетата, прелистваме папки. Надничаме зад парното, опипваме дюшемето. За пръв път съм благодарен, че имаме толкова малко мебели.