Джон Гришам - Ударът

— За какво ми звъните толкова късно, мис Бърди?

— Защото… ами, трябваше да се промъкна до телефона. Вчера Джун ми каза, че повече няма да го ползвам. Оплаках се на Делбърт и той разреши да звъня по два пъти дневно. Мъчно ми е за къщата, Руди. Наред ли е всичко?

— Наред е, мис Бърди.

— Няма да издържа тук. Натъпкаха ме в една тясна спалня с мъничка тоалетна. А пък ти знаеш, че съм свикнала да живея нашироко, Руди.

— Да, мис Бърди.

Тя очаква храбро да й се притека на помощ, но още не му е времето. Престояла е там по-малко от месец. Нека потрае, добре ще й се отрази.

— А Рандолф ме гони да му подпиша пълномощно, та да върши разни работи вместо мен. Ти какво мислиш?

— Никога не съветвам клиентите си да подписват подобни документи, мис Бърди. Не е разумно.

Още не съм срещал клиент с такива проблеми, но в нейния случай определено не е за препоръчване.

Горкият Рандолф. Ще си пръсне задника от зор да докопа двайсетте милиона. Какво ли би сторил, ако узнае истината? Мис Бърди си въобразява, че в момента е зле. А какво я чака…

— Ами… просто не знам… — Гласът й заглъхва.

— Не подписвайте, мис Бърди.

— И още нещо. Вчера Делбърт… олеле, някой идва. Трябва да свършвам.

Телефонът изщраква. Представям си как Джун пердаши мис Бърди с кожен каиш заради тайното обаждане.

Не приемам този разговор на сериозно. Всъщност нещата са почти смешни. Ако мис Бърди поиска да се прибере, ще й помогна.

След малко заспивам.

Набирам номера на наказателната колония и питам за дамата, с която разговарях при предишното посещение. Според правилника всички срещи се уговарят с нея. Искам да посетя Оут още веднъж преди взимането на показания.

Чувам я как трака на машина.

— Боби Оут вече не е тук — казва тя.

— Какво?

— Беше освободен преди три дни.

— Той каза, че му остават осемнайсет дни. Беше преди седмица.

— Съжалявам. Замина си.

— Къде отиде? — замаяно питам аз.

— Сигурно се шегувате — отвръща тя и затваря телефона.

Оут е на свобода. Изигра ме. Имахме невероятен късмет, че го открихме, а сега отново е в неизвестност.

В неделя сутрин най-сетне идва обаждането, от което се боях. Седя в задното дворче като истински баровец, пия кафе, чета неделния вестник и се наслаждавам на чудесния ден. Дот се обажда да ми каже, че го е открила преди час. Снощи заспал и повече не се събудил.

Гласът й леко трепери, но личи, че се владее. Говорим още малко и аз усещам как гърлото ми пресъхва, а очите ми се навлажняват. Дот сякаш е облекчена.

— Там му е по-добре — повтаря тя.

Казвам й колко ми е мъчно и обещавам да намина следобед.

Пресичам задния двор, подпирам се на дъба до хамака и избърсвам сълзите от бузите си. После сядам на ръба на хамака с клюмнала глава и изричам последната от многобройните си молитви за Дони Рей.

Обаждам се в дома на Киплър да му съобщя скръбната вест. Погребението ще бъде утре в два следобед и това създава затруднения. Разпитът на свидетелите започва от девет сутринта и ще трае почти цяла седмица. Сигурен съм, че шефовете от Кливланд вече са в града, вероятно седят при Дръмонд и репетират пред видеокамера. Това е тъкмо в негов стил.

Киплър ми заръчва все пак да се явя в девет, останалото било негова работа. Казвам му, че съм готов. И как да не бъда? Написал съм на машина всички възможни въпроси за всички свидетели, а и негова светлост подхвърли някои идеи. Дек също ги прегледа.

Киплър намеква, че може да отложи утрешните показания, защото имал две важни дела.

Както рече. В момента ми е все едно.

Когато пристигам, вече целият квартал е в траур. Улицата и алеята са препълнени със спрели коли. Старци се тълпят из двора и по верандата. Усмихвам се, кимам и бавно си пробивам път през тълпата. Заварвам Дот в кухнята, до хладилника. Къщата гъмжи от народ. Масата и кухненският плот са отрупани с кейкове, тенджери и пържени пилета.

Двамата се прегръщаме леко. Опитвам се да изразя цялото си съчувствие в няколкото стандартни думи, а тя ми благодари, че съм дошъл. Очите й са зачервени, но усещам, че вече е уморена от плач. Тя махва разсеяно към храната и ми казва да взема каквото си харесам. Оставям я с група възрастни жени от квартала.

Изведнъж ме обзема глад. Слагам си в голяма картонена чинийка пилешко, пържен фасул и зелева салата, после излизам в задното дворче да хапна на спокойствие. Слава богу, Бъди не е в колата. Дот сигурно го е заключила в спалнята, за да не я излага.