Джон Гришам - Ударът

Леко раздувам, но не съм алчен. Техните стаи сигурно са били по сто и трийсет долара на вечер.

Киплър записва всичко това с театрални жестове, а машинката в главата му трака.

— Колко време ви отне пътуването? По два часа в двете посоки?

— Горе-долу — потвърждавам аз.

— По двеста долара на час, значи осемстотин долара. Други разноски?

— Двеста и петдесет за съдебната секретарка.

Той добавя, пресмята, проверява и казва:

— Нареждам ответникът в петдневен срок да заплати на мистър Бейлър обезщетение от две хиляди четиристотин и десет долара. Ако не бъде получена от мистър Бейлър в посочения срок, сумата автоматично ще се удвоява всеки ден до получаване на чека. Разбрахте ли, мистър Дръмонд?

Не мога да сдържа усмивката си.

Дръмонд бавно се изправя, леко пречупва кръст и разперва ръце.

— Протестирам — казва той.

Кипи му отвътре, но се владее.

— Протестът ще се има предвид. Клиентът ви разполага с пет дни.

— Няма доказателство, че мистър Бейлър е летял с първа класа.

Оспорването е в кръвта на всеки защитник. Дребнави са си по природа. Пък и така е по-изгодно. Но за клиента на Дръмонд парите са дреболия и той би трябвало да осъзнава, че както е тръгнал, няма да стигне доникъде.

— Вече бе изяснено, че полетът до Кливланд и обратно струва хиляда и триста долара, мистър Дръмонд. Точно това изисквам от клиента ви.

— На мистър Бейлър не му плащат на час — контраатакува Дръмонд.

— Твърдите ли, че той не цени времето си?

— Не.

Всъщност точно това иска да каже — че съм жалък уличен навлек и времето ми изобщо не може да се мери с неговото.

— В такъв случай ще му платите по двеста долара на час. И се благодарете, че не ви карам да го обезщетите за цялото време, прекарано в Кливланд.

Е, нямам късмет и това си е!

Дръмонд безсилно размахва ръце и се връща на място. Киплър свирепо го гледа отгоре. За няколко месеца вече се е прочул със своята ненавист към големите фирми. При други дела също не си е поплювал със санкциите и това вдигна доста шум из адвокатските среди. Вече го знаят, че бързо се пали.

— Нещо друго? — ръмжи той към защитата.

— Не, сър — високо се обаждам аз, за да ме забележат.

Съзаклятниците отсреща единодушно поклащат глави и Киплър размахва чукчето. Бързо събирам документите и се изнизвам от залата.

За вечеря хапвам сандвич с бекон при Дот. Слънцето бавно потъва зад дърветата в задния двор, където Бъди се е загнездил във форда и отказва да дойде на масата. Дот се оплаква, че напоследък прекарва там все повече време заради Дони Рей. На момчето му остават броени дни и Бъди има само един начин за борба — да се напива скришом в колата. Всяка сутрин отива да постои при сина си, обикновено излиза разплакан и после по цял ден не желае да види никого.

А и изобщо няма навика да влиза в къщата, щом са дошли чужди хора. Не възразявам. Дот също. Разговаряме за делото, за ходовете на „Грейт Бенефит“ и невероятната справедливост на съдията Тайрън Киплър, но тя е загубила интерес. Пламенната жена, която срещнах преди шест месеца в „Кипарисовите градини“, сякаш се е предала. Тогава искрено вярваше, че един адвокат — който и да било, дори аз — може да сплаши компания като „Грейт Бенефит“ и да я върне в правия път. Още имаше време за чудо. Сега всяка надежда е мъртва.

Дот никога няма да си прости за смъртта на Дони Рей. Много пъти ми е казвала, че е трябвало да хукне по адвокати още след първия отказ на „Грейт Бенефит“. Вместо това тя решила сама да праща писмата. Подозирам, че още при първата заплаха със съд, „Грейт Бенефит“ наистина щеше да отстъпи и да осигури лечението. Мисля така по две причини. Първо — те са виновни до немай-къде и много добре го разбират. И второ — предложиха споразумение за седемдесет и пет хиляди на мен, зеления новак. Те се боят. Адвокатите им треперят. Шефовете в Кливланд умират от страх.

Дот ми поднася нескафе без кофеин и излиза да нагледа съпруга си. С чаша в ръка отивам до стаята в дъното, където Дони Рей спи под чаршафите, сгушен на една страна. Единствената светлина идва от нощната лампа в ъгъла. Сядам до нея с гръб към отворения прозорец, от който долита прохлада. Кварталът е тих, стаята — безмълвна.

Завещанието му е съвсем простичко — само няколко реда, че оставя всичко на майка си. Съставих го преди седмица. Той не притежава нищо и завещанието е безполезно, но му помогна да се почувства по-добре. Вече планира и погребението си. Дот уреди нещата. Дони Рей иска да нося ковчега.