Джон Гришам - Ударът

Предвидил съм нещо подобно и нямам намерение да приема.

— Не, май не е най-доброто — казвам аз малко нервно.

Отчаяно се мъча да изглеждам самоуверен въпреки чуждия терен и вражеското обкръжение. Имам няколко причини да не започвам с официалния представител между другото и защото точно това им се иска. Непрекъснато си повтарям, че тук аз командвам.

— Моля? — изненадва се Т. Пиърс.

— Чухте ме. Държа да започнем с Джаки Леманчик от отдел „Обезщетения“. Но най-напред искам папката.

Ядрото на всяко застрахователно дело е исковата папка — комплектът писма и документи, събрани от завеждащия отдела. При по-сериозни случаи исковата папка съдържа поразителна летопис на цял наниз от измами. Имам право на достъп до нея и трябваше да я получа преди десет дни. Дръмонд обяви, че нищо не знае, и каза, че клиентът се мотае. Киплър издаде недвусмислено съдебно нареждане папката да ме чака тук.

— Ние смятаме за най-добре да започнем с мистър Ъндърхол — безпомощно възразява Т. Пиърс.

— Не ме интересува какво смятате — отсичам аз, разигравайки най-дълбоко възмущение и тревога. Мога да си го позволя, защото съдията е мой човек. И нахално добавям: — Да се обадя ли на съдията?

Киплър не е тук, но невидимото му присъствие властва в залата. В нареждането му се казва черно на бяло, че шестимата посочени от мен свидетели трябва да бъдат тук в девет сутринта и само аз решавам в какъв ред да бъдат разпитани. Остават на разположение, докато ги освободя. Освен това в нареждането има отворени вратички за допълнителни показания, след като задълбая в нещата. Цяла нощ съм подскачал от нетърпение да ги заплаша с едно обаждане до негова светлост.

— Ами ние… такова… имаме проблем с Джаки Леманчик — казва Т. Пиърс, като се озърта нервно към четиримата от компанията, които са се оттеглили до вратата. Те пък задружно оглеждат връхчетата на обувките си и пристъпват от крак на крак. Т. Пиърс седи точно срещу мен и поема цялата тежест на удара.

— Какъв проблем? — питам аз.

— Тя вече не работи при нас.

Неволно зяпвам. Зашеметен съм и за секунда нямам представа какво да кажа. Гледам го и се мъча да събера мисли.

— Кога е напуснала?

— Към края на миналата седмица.

— Какво означава „към края“? Миналия четвъртък бяхме в съда. Знаехте ли го тогава?

— Не. Напуснала е в събота.

— Уволнена ли е?

— Подала е молба за напускане.

— Къде е сега?

— Вече не работи тук, разбирате ли? Не можем да я представим като свидетел.

Вглеждам се в записките си, търсейки други имена.

— Добре, какво ще кажете за Тони Крик, младши инспектор в същия отдел?

Отново шумолене и пристъпване от крак на крак.

— И него го няма — казва Т. Пиърс. — Съкратен е.

Втори шамар за броени секунди. Вие ми се свят. Какво да правя сега?

Компанията е изхвърлила тия хора на улицата, за да не разговарят с мен.

— Какво съвпадение — унило казвам аз.

Хил и Гроун не откъсват погледи от бележниците. Какво ли толкова имат да пишат?

— Нашият клиент е в период на временни съкращения — обяснява Т. Пиърс с най-сериозна физиономия.

— Ами Ричард Пелрод, главен експерт? И той е съкратен, познах ли?

— Не. Той е тук.

— А Ръсел Крокит?

— Мистър Крокит се прехвърли в друга компания.

— Значи не е съкратен.

— Не.

— Подал е молба като Джаки Леманчик.

— Точно така.

Когато са изпратили онова обидно последно писмо, Ръсел Крокит е бил главен инспектор в отдела. Въпреки всички нерви и страхове около това пътуване с нетърпение чаках да го видя.

— А Еверет Лъфкин, вицепрезидент, отговарящ за отдела? Съкратен ли е?

— Не. Той е тук.

Настава безкрайно мълчание и всеки гледа да си намери работа, докато гръмотевиците утихнат. Моето дело е предизвикало същинска касапница. Грижливо записвам в бележника си с какво да продължа.

— Къде е папката? — питам аз.

Т. Пиърс се пресята назад, взима куп документи и ги плъзва през масата. Всички са чистичко изкопирани и пристегнати с ластичета.

— По хронологичен ред ли са? — питам аз. Това беше споменато в нареждането на Киплър.

— Мисля, че да — отвръща Т. Пиърс и поглежда четиримата от „Грейт Бенефит“, сякаш му се ще да ги удуши.

Документацията е дебела половин педя. Без да махам ластичетата, казвам:

— Дайте ми един час. После ще продължим.

— Разбира се — кимва Т. Пиърс. — Отсреща има малка заседателна зала.

Той се изправя и посочва нейде зад гърба ми.

Когато ме оставят сам, сядам и незабавно потъвам в документите.