Джон Гришам - Ударът

Киплър приключва с нас. Набързо си събирам багажа и тръгвам към изхода. На излизане забелязвам немалко любопитни погледи откъм тълпата адвокати, очакващи своя ред.

Тоя пък кой е?

Макар Дек да не си признава, знам, че най-близките му приятели са двама позакъсали частни детективи, с които се запознал, докато работел при Брузър. Единият се казва Бъч, бил е ченге и споделя пристрастието на Дек към игралните домове. Веднъж-дваж седмично отскачат заедно до Тюника да играят покер.

Нямам представа как, но Бъч е засякъл Боби Оут — агента, който продал полицата на семейство Блек. Намерил го в областната селскостопанска наказателна колония, където излежава десет месеца за подправка на чекове. Едно по-задълбочено проучване установило, че е разведен и е обявил фалит.

Дек дълбоко скърби, че е изпуснал такава риба. Оут има великолепни правни проблеми. Колко хонорар може да се изкара от него…

Някакъв дребен чиновник от неустановена порода ме посреща в наказателната колония, след като бивам най-старателно претърсен от шкембест пазач с грамадни ръчища. Отвежда ме в едно помещение близо до входа на главната сграда. Стаята е квадратна, с видеокамери, монтирани високо горе в ъглите. Прозрачна преграда дели арестантите от техните гости. Ще разговаряме през мрежа. Нямам нищо против. Надявам се посещението да бъде съвсем кратко. След пет минути въвеждат Оут през отсрещната врата. Той е около четирийсетгодишен, очилат, късо подстриган, слаботелесен и облечен в тъмносин затворнически костюм. Оглежда ме внимателно, докато сяда пред мрежата. Пазачът излиза и оставаме насаме.

Пъхвам визитна картичка през процепа под мрежата.

— Името ми е Руди Бейлър. Адвокат.

Защо ли звучи толкова зловещо?

Той приема новината храбро, дори опитва да се усмихне. Някога този тип си е изкарвал хляба, обикаляйки от врата на врата, за да продава евтини застраховки на бедняците, тъй че макар и закъсал, си остава дружелюбна душа — тъкмо човек, който умее да те залъже със сладки приказки.

— Приятно ми е — казва той по навик. — Какво ви води насам?

— Ето това — отвръщам аз, вадейки от куфарчето си копие на документите по делото. Пъхвам папката през процепа. — Водя съдебен процес от името на бивши ваши клиенти.

— Кои? — пита той и оглежда първата страница.

— Дот и Бъди Блек.

— „Грейт Бенефит“, а? — промърморва той. Веднъж Дек ми обясни, че повечето от тия улични агенти работят с по няколко компании. — Може ли да го прочета?

— Разбира се. Посочен сте като ответник. Четете спокойно.

Говорът и движенията му са лениви. Тук не се хаби енергия. Чете съвсем бавно, неохотно прелиства страниците. Горкият образ. Преживял е развод, после банкрут, сега лежи за измама, а отгоре на всичко аз се домъквам да го съдя за десет милиона.

Но той изглежда невъзмутим. Приключва с четенето и слага папката на плота до себе си.

— Знаете, че съм обявил фалит и законът ме пази.

— Да, знам.

Всъщност не. Според съдебните данни той е подал заявление за процедура през март, два месеца преди мен, и срокът му изтича. Един стар фалит няма да го опази от бъдещо съдебно дирене, но в едно има право. Беден е като църковна мишка. Нищо не можем да му направим.

— Наложи се да ви включим като ответник, защото сте продали полицата.

— Да, знам. Просто си вършите работата.

— Точно така. Кога излизате?

— След осемнайсет дни. Защо?

Може би ще се наложи да дадете показания.

— Тук ли?

— Може би.

— За къде бързате? Нека първо изляза оттук, пък тогава да дам показания.

— Ще си помисля.

За него моето посещение е равносилно на кратък отпуск и той не бърза да се сбогува. Няколко минути си бъбрим за затворническия живот, после почвам да се озъртам към вратата.

Никога не съм бил на горния етаж в къщата на мис Бърди, но той се оказва също тъй прашен и мухлясал както долния. Отварям вратата на всяка стая, щраквам лампата, оглеждам набързо, после гася и затварям. Дюшемето в коридора скърца под краката ми. Тясна стълба води още по-нагоре, но се въздържам да тръгна по нея.

Къщата е много по-голяма, отколкото предполагах. И по-мрачна. Просто не мога да си представя как е живяла тук самичка. Обзема ме дълбоко чувство на вина, задето не прекарвах повече време с нея, не й правех компания за тъпите сериали, пренебрегвах блудкавото кафе и сандвичи с пуешко месо.

Както горе, така и долу няма помен от крадци. Заключвам вратата към задния двор. Колко странно, че я няма. Не помня присъствието й да ме е ободрявало, но все пак беше приятно да знам, че ако ми потрябва нещо, ще я намеря в голямата къща. Сега се чувствам самотен.