Джон Гришам - Ударът

Един час по-късно влизам в директорската зала. Моите хора търпеливо пият кафе и си бъбрят.

— Трябва да позвъним на съдията — казвам аз и Т. Пиърс подскача до тавана. Посочвам му съседната зала. — Оттам.

Двамата хващаме по един телефон и аз набирам служебния номер на Киплър. Той отговаря още след втория сигнал. Представяме се и му желаем добро утро.

— Имаме проблеми, ваша светлост — бързам аз да насоча разговора.

— Какви проблеми? — пита той.

Т. Пиърс слуша и тъпо се взира в пода.

— От шестимата свидетели, посочени в моята молба и вашето нареждане, трима изведнъж са изчезнали. Напуснали, съкратени, сполетяло ги още не знам какво, но, така или иначе, не са тук. Станало е в самия край на миналата седмица.

— Кои са?

Не се съмнявам, че стиска нареждането и гледа имената.

— Джаки Леманчик, Тони Крик и Ръсел Крокит вече не работят в компанията. Пелрод, Лъфкин и официалният представител Ъндърхол са се спасили по чудо от клането.

— А папката?

— Взех исковата папка и току-що я прегледах.

— И какво?

— Липсва поне един документ — казвам аз, гледайки внимателно Т. Пиърс. Той се навъсва, сякаш направо не може да повярва.

— Кой документ? — пита Киплър.

— Обидното писмо. Няма го в папката. Не ми остана време да проверя за други документи.

Адвокатите на „Грейт Бенефит“ видяха онова обидно писмо едва миналата седмица. Върху екземпляра, който Дот връчи на Дръмонд по време на показанията, беше напечатано с едри букви КОПИЕ. Направих го нарочно, та ако по-късно писмото се появи, да знаем откъде е дошло. Оригиналът е на сигурно място при другите документи. За Дръмонд и неговата дружина би било прекалено рисковано да добавят със закъснение в папката това белязано копие.

— Вярно ли е, Пиърс? — пита Киплър.

Пиърс наистина се обърква.

— Съжалявам, ваша светлост, но не знам. Прегледах папката, но… е, нали знаете. Не съм проверил всичко.

— В една стая ли сте, момчета?

— Да, сър — дружно отвръщаме ние.

— Добре. Пиърс да напусне стаята. Руди, изчакай на телефона.

Т. Пиърс отваря уста да каже нещо, но се опомня навреме. Напълно сащисан, той оставя слушалката и напуска залата.

— Добре, ваша светлост, сам съм — казвам аз.

— Как е настроението там? — пита той.

— Много напрегнато.

— Нищо чудно. Ето какво ще направим. Укривайки свидетели и документи, те ми отвориха възможността да издам заповед за призоваване на свидетелите в Мемфис. Всичко зависи от съдията, а тия приятели си заслужиха наказанието. Мисля, че не би трябвало да взимаш показания от никой друг, освен Ъндърхол. Разпитвай за каквото ти хрумне, но гледай да го притиснеш до стената с уволнението на тримата липсващи свидетели. Смачкай го. Като приключиш, прибирай се. Ще насроча заседание за края на тази седмица и всичко ще изкарам наяве. Не забравяй да вземеш документацията.

Драскам в бележника като луд.

— А сега викни Пиърс да му поиздърпам ушите — казва той.

Дек вече си има визитна картичка, която го представя като адвоконсулт. Чувал бях за юрисконсулти, но подобно животно не ми е известно. Сега той обикаля из коридорите на Градския съд и лови дребни престъпници, очакващи да застанат пред съдия. Гледа кой е най-уплашен и стиска документи, после преминава в атака. Дек нарича това „танцът на лешояда“ — светкавична хватка за лов на клиенти, отработена до съвършенство от тълпите улични адвокати, които се вихрят из Градския съд. Веднъж ми предложи да тръгна с него, та да се отракам. Любезно отказах.

Дерик Доугън е трябвало да бъде сразен с „танца на лешояда“, но провалил номера, като запитал: „Мама му стара, какво е това адвоконсулт?“ Дек, който за всичко си има готов отговор, този път не успял да задоволи любопитството му и побързал да се оттегли. Но Доугън запазил картичката. Същия ден, както пресичал улицата, някакъв хлапак профучал с непозволена скорост и го закачил. Двайсет и четири часа след като бил казал на Дек да се разкара, той набра нашия номер от болничната си стая в „Сейнт Питър“. Дек вдигна слушалката, докато аз се ровех из убийствената паяжина от застрахователни документи. След броени минути двамата се носим към болницата. Доугън държеше да говори с истински адвокат, а не с някакъв си адвоконсулт.

Това е първото ми почти съвсем законно посещение в болницата. Заварваме Доугън със счупен крак, с потрошени ребра, пукната китка и лицеви контузии. Той е млад, двайсетинагодишен, без венчална халка. Поемам нещата в свои ръце като истински адвокат, ръся отлично наизустените съвети да се пази от застрахователите и да не разговаря с никого. Работата е ясна — ние срещу тях, а моята фирма води повече дела за автомобилни катастрофи от всички други юристи в Мемфис. Дек се усмихва. Добре ме е научил.