Джон Гришам - Ударът

Взимам книгата, която чета на пресекулки вече от два месеца — дебел том с четири събрани романа. Издадена е преди трийсет години, други почти не се намират в къщата. Оставям я на едно и също място и чета по няколко странички при всяко посещение.

Дони Рей пъшка и се раздвижва. Чудя се какво ли ще стане, когато някоя сутрин Дот влезе и открие, че е заспал завинаги.

Сега тя ни оставя сами. Чувам я да мие чинии. Бъди май вече се е прибрал. Чета около час, хвърляйки от време на време поглед към Дони Рей. Ако се събуди, ще поговорим, може да включа телевизора. Както поиска.

От хола долита непознат глас, после някой почуква. Вратата бавно се открехва и минават няколко секунди, преди да разпозная младия мъж на прага. Доктор Корд е дошъл на домашно посещение. Ръкуваме се и тихо разменяме няколко думи край леглото, после се отдръпваме към прозореца.

— Просто минавах — шепне той, сякаш всеки ден отива на работа през този квартал.

— Заповядайте — соча аз единствения свободен стол.

Сядаме с гръб към прозореца, коляно до коляно, и гледаме умиращото момче в леглото само на два метра от нас.

— Откога сте тук? — пита Корд.

— От около два часа. Вечерях с Дот.

— Той събуди ли се?

— Не.

Седим в полумрака и лекият ветрец облъхва вратовете ни. Живеем по часовник, но сега времето сякаш е спряло.

— Мислех си… — едва чуто пошушва Корд. — За това дело. Имате ли представа кога ще бъде?

— На 8 февруари.

— Твърдо ли?

— Така изглежда.

— Не мислите ли, че ще е по-ефектно да говоря пред съда, отколкото да дам писмени показания?

— Разбира се.

Корд е опитен лекар. Знае много за съдилищата и показанията. Той подпира лакти върху коленете си и се привежда напред.

— Тогава да зарежем показанията. Ще дойда на живо, в цвят и звук. Без хонорар.

— Много сте великодушен.

— Зарежете. Това е най-малкото, което мога да сторя.

Унасяме се в мисли. От време на време откъм кухнята долита тих шум, но иначе къщата е безмълвна. Корд явно не е от приказливите.

— Знаете ли какво работя? — пита накрая той.

— Какво?

— Слагам на хората диагнози, после ги подготвям да умрат.

— Защо избрахте онкологията?

— Да ви кажа ли истината?

— Защо не?

— Онколозите са търсени специалисти. Проста сметка, нали? Не е толкова пренаселено, колкото в другите специалности.

— Е, сигурно все някой трябва да го прави.

— Всъщност не е чак толкова зле. Обичам си работата. — Той млъква за миг и поглежда пациента си. — Виж, това е тежко. Да гледаш как човек си отива без лечение. Ако присаждането на костен мозък не беше толкова скъпо, може би щяхме да уредим нещо. Бях готов да работя безплатно, но цената си остава двеста хиляди долара. Никоя болница в страната не може да си позволи подобни разходи.

— От такова нещо човек почва да мрази застрахователите, нали?

— Да. Определено. — Дълга пауза. — Да им го върнем тъпкано.

— Опитвам се.

— Женен ли сте? — пита той, като надига глава и поглежда часовника си.

— Не. А вие?

— Разведен съм. Хайде да пийнем по бира.

— Бива. Къде?

— Знаете ли стридения бар на Мърфи?

— Естествено.

Измъкваме се на пръсти покрай Дони Рей, сбогуваме се с Дот, която пуши в люлеещия се стол на верандата, и напускаме къщата.

По една случайност съм заспал, когато телефонът звъни в три и двайсет през нощта. Или Дони Рей е починал, или има самолетна катастрофа и Дек хуква на лов. Кой друг би звънял по това време?

— Руди? — долита отсреща безкрайно познат глас.

Сядам и посягам към лампата.

— Мис Бърди!

— Извинявай, че се обаждам в такъв отвратителен час.

— Няма нищо. Как сте?

— Ами… те са лоши с мен.

Затварям очи, въздъхвам дълбоко и се катурвам в леглото. Чудно, защо ли не съм изненадан?

— Кой е лош? — питам аз колкото да кажа нещо. По това време на денонощието не е лесно да изпитваш съчувствие.

— Джун е най-лошата — казва тя, като че има официална класация. — Не ме иска в къщата.

— Значи живеете с Рандолф и Джун?

— Да, ужасно е. Просто ужасно. Не смея да ям.

— Защо?

— Може да ми сложат отрова.

— Недейте така, мис Бърди.

— Сериозно ти казвам. Всички ме чакат да умра, това е. Подписах ново завещание, с което им оставям всичко, още в Мемфис го подписах и като дойдохме в Тампа, отначало бяха много мили. Внуците идваха всеки ден. Носеха ми цветя и шоколадови бонбони. После Делбърт ме отведе на преглед. Докторът провери всичко и рече, че съм много здрава. Те май очакваха нещо друго. Мисля, че докторът ги разочарова, и за една нощ се промениха. Джун пак стана злобна уличница, каквато си беше. Рандолф само се мъкне по голф и изобщо не се прибира. Делбърт пък хукна по надбягвания с кучета. Вира мрази Джун, Джун мрази Вира. Повечето внуци, знаеш, нямат никаква работа, ама и те се изпариха.