Джон Гришам - Ударът

Нови гърчове. Нови болезнени гримаси. Нови порции уиски.

— Тя иска да изкара мръсотиите ви на бял свят и после да ви размаже — казвам аз.

— Не сме лъжица за нейната уста — самодоволно отвръща Кийли.

— Ще видим. — Изправям се и взимам куфарчето. — Не ме изпращайте.

Оставям ги да седят като препарирани.

Постепенно в кантората се натрупват доказателства за някаква търговска дейност, колкото и мижава и непечеливша да е тя. По рафтовете се появяват тънички папки, за да може всеки случаен клиент да ги забележи. Имам вече над десетина криминални дела, които чакат да влязат в съда — и все за углавни престъпления. Дек пък твърди, че поне трийсетина случая само него чакат, макар че на мен тая цифра ми се струва прекалено висока.

Телефонът звъни почти непрестанно. Изискват се твърде здрави нерви да говориш, когато знаеш, че те подслушват. Но се налага да го правя всеки ден. И непрекъснато си казвам, че преди да започнат да ни подслушват, е трябвало да получат разрешение от съответните органи. Значи някой съдия е подписал заповедта и следователно в нея има доза легитимност.

Масите в антрето още са отрупани с папките по делото „Блек“. Присъствието им създава усещане за някаква монументална Дейност.

На пръв поглед при нас кипи усилена работа. Няколко месеца след основаването на фирмата кредитите от банката достигат едва хиляда и седемстотин долара месечно, а брутните ни приходи не надвишават три хиляди и двеста, така че Дек и аз на хартия си делим по хиляда и петстотин, от които се плащат и данъци, и наеми.

Е, преживяваме по някакъв начин. Най-добрият ни клиент е Дерик Доугън и ако уредим нещата за двайсет и пет хиляди, което е в рамките на полицата, ще можем да си поемем малко дъх. Надяваме се, че паричките ще капнат за Коледа, макар да не съм сигурен защо ще ни трябват точно тогава. Нито Дек, нито аз имаме за кого да ги похарчим.

По празниците смятам да се заема сериозно с делото „Блек“. Февруари не е далеч.

Днес в пощата няма изненади. С изключение на две. Първо, че от „Брилянтин“ не се е получило нищо. Толкова е необичайно, та чак сърцето ми се разтуптява. А втората изненада така ме стъписва, че трябва да се разходя малко, за да си събера ума в главата.

Пликът е голям, квадратен, а името и адресът ми са изписани на ръка. Вътре има покана да присъствам на някаква невероятна предколедна разпродажба на златни бижута в кварталния търговски център. Подобни стандартни покани обикновено изхвърлям в най-близкото кошче.

Най-отдолу, под часовете, посочващи кога е отворен центърът, забелязвам саморъчно поставен подпис. С прекрасен почерк. Кели Райкър. Нищо повече. Просто името.

Почти цял час обикалям магазинчетата в търговския център. Наблюдавам дечицата на ледената пързалка. Тийнейджъри се носят на големи групи от единия край до другия. Купувам си някаква китайска вкуснотия и я изяждам в галерията над кънкьорите.

Бижутерският магазин е един-единствен сред стотината под този покрив. Видях я на касата още в първия миг, щом минах покрай витрината.

Преди мене влиза двойка младежи. Движим се бавно покрай изложените под стъклото накити. Кели Райкър обслужва някакъв клиент. Тя вдига глава, зърва ме и се усмихва. Отстъпвам малко встрани, облягам се на стъклото, оглеждам бавно лъскавите златни вериги, дебели колкото асансьорни въжета. В магазина е тъпкано с хора. Най-малко пет продавачки бърборят тихичко и предлагат стоката си.

— Мога ли да ви услужа с нещо, господине? — застава тя на половин метър от мен. Поглеждам я и усещам как целият се разтапям. И двамата се ухилваме най-глупашки. Надявам се, че никой не ни наблюдава.

— Просто гледам — заявявам аз. — Как сте?

— Добре. А вие?

— Страхотно.

— Искате ли да ви покажа нещо? Имаме разпродажба.

Тя ми показва някакви верижки, достойни само за врата на сводник.

— Страшни са — казвам аз тихичко, за да може само тя да ме чуе. — Искаш ли да си поговорим?

— Не тук — отвръща Кели и се навежда още по-близко към мен. Усещам парфюма й. Тя отключва витринката, плъзва стъклото, вдига една дълга верижка и ми я показва. — По-надолу има едно кино. Купи си билет за филма с Еди Мърфи. Седни на задните редове, в средата. Ще дойда след половин час.

— С Еди Мърфи ли? — питам аз, любувайки се на верижката.

— Страхотна е, нали?

— Аха, супер е. Само че искам да поогледам още малко.

Тя взема верижката от ръцете ми.

— Пак заповядайте. — Продавачка и половина. Просто връх.