Джон Гришам - Ударът

Що се отнася до мен, аз съм изненадан от способността си да плюя на парите. Съблазнително е, вярно, но не чак толкова. Не умирам от глад. Млад съм. Ще има и други дела.

Убеден съм в едно: щом от застрахователната компания са се уплашили толкова, че да подслушват телефоните ми, значи има какво да крият. И макар че се притеснявам, неволно мечтая за процеса.

Букър и Шарлийн ме канят на вечеря за Деня на благодарността. Заедно със семейство Кейн. Баба му живее в малка къщичка в Южен Мемфис и явно цяла седмица готви за празника. Навън е студено и влажно и затова цял следобед седим вътре. Присъстват поне петдесет души на възраст от шест месеца до осемдесет години и аз съм единственият бял. Ядем в продължение на часове, после мъжете се скупчват около телевизора в хола да гледат спортните предавания. Букър и аз си изяждаме тортата в гаража. Чашите с кафето слагаме на багажника. Потропваме с крака от студ, той ме разпитва за гаджетата и аз го уверявам, че такива в момента няма. А бизнесът върви добре. Той работи денонощно. Шарлийн иска още едно дете, но как точно би могла да забременее? Него никога го няма.

Така са големите адвокати.

Знаехме какво ще дойде но пощата. И все пак при звука на тежките стъпки отвън сърцето ми подскача. Дек нахлува в стаята и размахва плика.

— Ето го! Ето го! Богати сме! — Той отваря плика, изважда внимателно чека и го поставя със страхопочитание на бюрото ми. Гледаме го с възхита. Двайсет и пет хиляди долара от „Стейт Фарм“. Коледа е!

Тъй като Дерик Доугън е още с патерици, потегляме към дома му с цялата документация. Момчето подписва където му кажем. Разпределяме парите. Той получава точно 16 667 долара, а ние точно 8333. Дек искаше да го натовари с някои разходи — фотокопия, пощенски разноски, телефон и всички ония дреболии, за които повечето адвокати непрекъснато връчват сметки на клиентите си, — но аз казвам „не“.

Сбогуваме се, пожелаваме на Дерик всичко хубаво, мъчим се да изглеждаме поне малко разстроени от цялата тая неприятна случка. Трудно е.

Решаваме да си поделим по три хиляди долара и да оставим другите за фирмата — за тежките месеци, които неизбежно ни очакват. Фирмата плаща един хубав обяд в тежкарски ресторант в Източен Мемфис. Фирмата вече разполага и със златна кредитна карта, издадена от някаква нещастна банка, която явно бе впечатлена от общественото ми положение на адвокат. Умело се измъкнах от неудобното въпросче за предишни фалити. Споразумяваме се с Дек картата да се използва само при взаимно съгласие и си стисваме ръцете.

От моите три хиляди си купувам кола. Не нова, естествено, но за нея си мечтая, откакто се появи възможността да платят нещо на Доугън. Колата е „Волво DL“, модел 1984 година, синя на цвят, с четири скорости и само на сто и осемдесет хиляди километра. За волво това въобще не е много. В страхотно състояние е. Първият и единствен неин собственик бил някакъв банкер, който сам си я поддържал.

За миг се поколебах дали да не купя нещо новичко, но не мога да си представя да имам дългове.

Първата ми кола като адвокат. За тойотата вземам триста долара и с тях си купувам телефон за колата. Руди Бейлър започва да се устройва.

Преди няколко седмици вече бях решил да не оставам за Коледа в града. Спомените от последната година са прекалено болезнени. Ще бъда сам по празниците, така че ще ми е по-лесно, ако задуя нанякъде. Дек спомена нещо да прекараме вечерта заедно, но предложението беше твърде мъгляво и неясно. Казах му, че сигурно ще ида при майка ми.

Ако не пътуват с караваната си, майка ми и Ханк паркират дяволската чудесия зад малката му къща в Толидо. Никога не съм виждал къщата, нито караваната и няма да прекарам Коледа с Ханк. Майка ми се обади след Деня на благодарността и ме покани с половин уста да ида при тях за празниците. Отказах. Обясних й, че имам много работа. Ще й пратя картичка.

Не че не обичам майка си. Просто спряхме да си говорим. Отчуждихме се постепенно с годините. Не сме се карали, нито пък сме си разменяли тежки думи, които трудно се забравят.

Според Дек правораздавателната система спира да функционира от 15 декември до някъде след Нова година. Съдиите не насрочват дела. Адвокатите са заети с банкети и партита. Напълно подходящо време да се изнеса от това място.

Слагам документите по делото „Блек“ в багажника на лъскавото ми волво, хвърлям някоя и друга дреха и потеглям на път. Карам безцелно по тесни междуградски пътища, като посоката ми най-общо е север-северозапад. В Канзас и Небраска вече има сняг. Спя в евтини мотели, храня се в закусвални и разглеждам всички забележителности. Из северните равнини бушува буря. От двете страни на пътя има стени от сняг. Белите безмълвни прерии приличат на кълбести облаци.