Джон Гришам - Ударът

Първоначалният шок бързо преминава и аз неволно се хиля най-глупашки при мисълта как измъквам точно тези глави и ги размахвам пред съдебните заседатели.

Купър обича да пие водка, но само след шест вечерта. Кани ме да му правя компания. Държи бутилката в малкия хладилник в шкафа и я пие чиста, без лед или вода. По неговия пример отпивам две глътки и усещам как всичко в мен пламва.

Той изпразва до дъно първата чашка.

— Сигурен съм, че имаш резултатите от разследванията за дейността на компанията, правени от различни щатски агенции.

Чувствам се пълен невежа. Няма смисъл да лъжа.

— Честно казано, не.

— Трябва да ги погледнеш. Докладвах за нередности на министъра на правосъдието на Южна Каролина, който ми е състудент, и сега те я разследват. И в Джорджия също. И главният застрахователен инспектор на Флорида също е започнал официално разследване. Тия хора май нещо изведнъж спряха да плащат.

Преди няколко месеца, докато още бях студент, Макс Лойбърг беше споменал възможността за подаване на оплакване на равнище на щатска администрация. Каза също, че едва ли ще свърши работа, защото застрахователната индустрия поддържа невероятно добри отношения с ония, които трябва да я контролират.

Имам чувството, че съм пропуснал нещо. Какво пък, това е първото ми дело за отказ да се изплати застрахователно обезщетение.

— Говори се и за някакви групови действия — казва той, а очите му святкат подозрително. Знае със сигурност, че нямам никаква представа за тия неща.

— Къде?

— На група адвокати в Рейли. Събрали са един куп откази за дребни суми, но изчакват. Първо някой трябва да поразтърси сериозно „Грейт Бенефит“. Подозирам, че тихомълком се споразумяват за по-тежките случаи.

— Колко полици издават годишно? — Бях отправил същия въпрос и към самата фирма. Още чакам отговор.

— Почти сто хиляди. Средно на година се подават около десет хиляди искания, тоест десет на сто — обичайното за бранша. Да приемем, че отхвърлят, просто ей така, половината от тях. Значи пет хиляди. Средното обезщетение е около десет хиляди долара. Пет хиляди пъти по десет хиляди долара прави петдесет милиона. Да кажем, че похарчат десетина милиона за споразумения, преди да се стигне до съд. Благодарение на малката им хитринка им остават четирийсет сладки милиончета. Догодина може да започнат да изплащат всичко най-редовно. А на следващата година пак да прибегнат до отказите. Или да измислят нещо още по-хитро. Правят толкова много пари, по дяволите, че могат да си позволят да прецакат всекиго.

Взирам се в него дълго време.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не. Това са само предположения. Сигурно не би могло и да се докаже, защото е невероятно опасно. Тази компания върши изумителни глупости, но се съмнявам да са чак толкова тъпи, че да оставят подобно нещо в писмена форма.

На устата ми е да му разкажа за онова изпълнено с обиди писмо, но решавам да замълча. Нищо не може да го спре в момента. Както е на градус, мисли, че ще спечели всеки двубой.

— Имаш ли опит в съда? — пита той.

— Не. Практикувам само от няколко месеца.

— Аз съм доста печен. Има една групичка адвокати като мен, дето си умираме от кеф да съдим застрахователните компании за неизплащане на обезщетения. Държим връзка помежду си. Разменяме си клюки. Та напоследък се чуват доста неща за „Грейт Бенефит“. Струва ми се, че май са спрели да плащат. И всички чакат някой голям процес да ги поизложи. После ще се изсипе истински порой.

— За присъдата не гарантирам, но процес ще има.

Той казва, че може да се обади на приятелите си, да поразпита тук-там, да посъбере последните клюки, да разузнае какво ново се чака. И може да дойде в Мемфис през февруари. За процеса.

— Една добра присъда — повтаря той — може да отприщи бента.

Следващата сутрин продължавам да се ровя в папките на Джаксън. Към обяд му благодаря и си тръгвам. Той настоява да поддържаме връзка. Има предчувствието, че много адвокати очакват с интерес нашия процес.

Защо ли това ме плаши?

Стигам до Мемфис за дванайсет часа. Спирам волвото зад тъмната къща на мис Бърди и започвам да си свалям багажа. Прехвърчат снежинки. Утре е Нова година.

В средата на януари съдията Киплър свиква заседание на страните по делото в своята съдебна зала. Настанява ни около масата на защитата и кара приставът да пази на вратата, за да не влиза никой. Той сяда в единия край, от едната му страна е секретарката, от другата съдебният протоколчик. Киплър не е с тога. Аз съм вдясно от него, с гръб към залата, а отсреща е целият екип на защитата. От 12 декември — деня, в който Корд даде показания под клетва, не съм виждал Дръмонд и сега трябва насила да се държа учтиво. Винаги когато вдигам телефона на бюрото, си представям как този елегантно облечен, добре възпитан и високо уважаван негодник подслушва разговорите ми.