Джон Гришам - Ударът

Понякога наоколо просто гъмжи от хора. Гледам ги как се щурат нагоре-надолу и се питам дали някой от тях няма да се окаже съдебен заседател. Как да разпозная деветдесет и двама души сред един милион?

Невъзможно. Е, ще се оправяме както можем. С Дек набързо спретваме лични картончета с най-важната информация за всеки от списъка и аз ги нося в себе си. Непрекъснато.

Тази вечер се взирам в преминаващите покрай мен хора, после измъквам ново картонче от купа. Името е написано с големи черни букви: Р. С. Брадли. Четирийсет и седем годишен мъж, бял, водопроводчик, завършил гимназия. Живее в югоизточната част на Мемфис. Знам го наизуст. Паметта ми работи безотказно. Толкова пъти съм чел картончетата, че вече ми се гади от тия хора. Списъкът с имената им е закачен на стената в кантората и всеки ден прекарвам поне един час, повтаряйки данните на глас. Следващото картонче: Лайънел Бартън, двайсет и четири годишен, чернокож, учи задочно в колеж и работи в магазин за авточасти. Живее в апартамент в южните квартали на Мемфис.

Идеалният ми съдебен заседател е млад, чернокож, завършил поне гимназия. От време оно се знае, че чернокожите заседатели изпитват симпатии към ищеца. Съчувстват на онеправданите и изпитват недоверие към бяла корпоративна Америка. Кой би могъл да ги обвинява?

Към жените съм със смесени чувства. Общоприето е, че жените са по-стиснати, защото те правят семейния бюджет. По-малко вероятно е да подкрепят изплащането на голямо обезщетение, защото самите те няма да получат нищо. Но Макс Лойбърг е склонен да предпочете жените в нашия случай, защото те са и майки. Ще разберат болката от загубата на едно дете. Ще се поставят на мястото на Дот и ако си свърша добре работата и ги разчувствам достатъчно, ще изхвърлят „Грейт Бенефит“ от бизнеса. Струва ми се, че е прав.

Така че, ако трябва да определям заседателите сам, ще избера дванайсет чернокожи жени, за предпочитане всичките с деца.

Дек, естествено, е на друго мнение. Бои се от негрите, защото в Мемфис расовият конфликт е твърде изострен. Бял ищец, бял ответник, тук всички са бели с изключение на съдията. Защо да им пука на чернокожите?

Прекрасен пример за грешката, която правим, опитвайки се да създадем някакви стереотипи въз основа на възраст, раса, пол, образование. Всъщност никой не може да предскаже как би постъпил един съдебен заседател. Прочел съм всички учебници и налична информация по въпроса и сега съм по-объркан отпреди.

Един-единствен тип заседател трябва да се избегне в този случай: белият тежкар, служителят в голяма корпорация. Тия момчета са направо смърт при подобни процеси. Неусетно вземат нещата под свой контрол. Образовани са, пробивни, добре организирани и не им пука от адвокатите. За щастие, обикновено са прекалено заети, за да стават съдебни заседатели. В списъка забелязах само петима. Сигурен съм, че ще измислят поне хиляда извинения да не участват. При други обстоятелства Киплър би могъл добре да ги поизпържи. Но сега подозирам, че и той не ги иска. Обзалагам се на теглото си в злато, че негова светлост също иска черни физиономии в ложата на съдебните заседатели.

Сигурен съм, че ако остана в бранша, ще измисля и по-гаден номер. Но за момента ми е трудно. Върти ми се в главата вече няколко седмици и накрая решавам да го споделя с Дек. Той направо откача.

Щом Дръмонд и бандата му искат да ми подслушват телефона, ще им направим удоволствието. Късно следобед аз си седя в кантората. Дек звъни от телефона зад ъгъла. Репетирахме го няколко пъти. Дори си имаме и сценарий.

— Руди, обажда се Дек. Най-сетне открих Дийн Гудлоу.

Гудлоу е трийсет и девет годишен бял, завършил колеж, занимава се с чистене на килими и мокети. Пълна нула по нашата скала. Не го искаме въобще. Дръмонд би умрял от кеф да го види в ложата.

— Къде? — питам аз.

— Хванах го в офиса. Нямало го в града една седмица. Страхотно готин тип. Бяхме сбъркали с него. Въобще не обича застрахователните компании, казва, че непрекъснато се кара с тях. И смята, че някой трябва да ги контролира най-строго. Разказах му за нашето дело и той направо подлудя. От него ще излезе чудесен заседател.

Усещам нещо изкуствено в думите на Дек, но страничният слушател несъмнено би му повярвал. Моят приятел сигурно чете тия глупости.

— Ама че изненада! — възкликвам високо аз. Искам Дръмонд да чуе всеки звук.

Възможността един адвокат да говори с потенциален съдебен заседател преди официалната селекция е толкова стряскаща и невероятна, че с Дек малко се бяхме попритеснили да не би Дръмонд да усети как го будалкаме. Но пък кой би могъл да допусне, че един адвокат ще подслушва телефона на колегата си с непозволени средства? Решихме, че Дръмонд ще се хване, защото ме мисли за невеж и неопитен хлапак, а Дек… добре де, Дек още дори не си е взел изпита за правоспособност. Ние просто толкова можем.