Джон Гришам - Време да убиваш

Сълзите на Юра Дел не секваха и нейните хлипове бяха единствените звуци в залата. Джо Ан Гейтс и Бърнис Тул попиваха очите си с носни кърпички. Джейк се бе заклел да не поглежда към заседателите, преди да бъде прочетена присъдата, но не устоя. На първото му криминално дело заседателите бяха усмихнати, докато заемаха местата си. В този миг Джейк бе сигурен в оправдателната присъда. След секунди разбра, че усмивките били за това, че престъпникът ще изчезне от белия свят. След този процес той се бе заклел да не поглежда към заседателите. Но никога не можеше да устои.

Би било чудесно да види някое намигване или вдигнати палци, но това не се бе случвало никога.

Нуз погледна към Карл Лий.

— Моля обвиняемият да стане.

Джейк бе сигурен, че вероятно има много по-ужасяващи фрази в английския език, но за един адвокат на криминални дела тези думи в такъв момент пораждаха страховити предчувствия. Неговият клиент се изправи вдървено и тъжно. Джейк затвори очи и притаи дъх. Ръцете му трепереха, а стомахът го присвиваше.

Нуз върна обратно присъдата на Джийн Гилеспи.

— Моля ви да прочетете това, госпожо секретар.

Тя разгъна листа и отправи поглед към обвиняемия.

— По всички точки на обвинението ние, съдебните заседатели, обявяваме обвиняемия за невинен поради невменяемост.

Карл Лий се обърна и се хвърли към преградата. Тоня и момчетата скочиха от първия ред и го сграбчиха. Залата се взриви от овации. Гуен изпищя и се заля в сълзи. Зарови глава в прегръдките на Карл Лий. Пасторите се изправиха, обърнаха очи нагоре и закрещяха:

— Алилуя! Слава на Исус!

— Господи боже! Господи боже! Господи боже!

Предупреждението на Нуз бе забравено. Той удряше вяло с чукчето и нареждаше:

— Тишина, тишина! Тишина в залата!

Призивът оставаше нечут сред виковете и съдията изглеждаше готов да си затвори очите пред всеобщото опиянение.

Джейк седеше вцепенен, безжизнен, парализиран. Единственото, което успя да направи, бе да се усмихне леко на заседателите. Очите му плувнаха във влага, устните му затрепериха и той реши да не се излага. Кимна на Джийн Гилеспи, която плачеше, и просто седна на масата на защитата, неспособен да изрече каквото и да било. С крайчеца на окото си зърна Мъсгроув и Бъкли, които събираха папки, бележници и книжа и ги тъпчеха в чантите си. Бъди великодушен, помисли си той.

Едно момче се шмугна покрай двама полицаи, изскочи навън и хукна по галерията с викове: „Невинен! Невинен!“ Изтича до балкончето над предните стъпала и закрещя на множеството под него:

— Невинен! Невинен! — Вулканът изригна.

— Тишина, тишина в залата! — повтаряше Нуз, когато закъснялата реакция отвън прогърмя през прозорците. — Тишина, тишина в залата!

Той отпусна още минута-две на вълнението, после нареди на шерифа да възстанови реда. Ози вдигна ръце и заговори. Ръкоплясканията, прегръдките и поздравленията бързо, затихнаха. Карл Лий пусна децата си и се върна на масата на защитата. Седна плътно до адвоката си и го прегърна, смеейки се и плачейки едновременно.

Нуз се усмихна на обвиняемия.

— Мистър Хейли, вие бяхте съден от състав съдебни заседатели, равни на вас, и те решиха, че сте невинен. Не си спомням да има лекарско показание, според което сега вие да сте опасен или да се нуждаете от психиатрично лечение. Вие сте свободен.

Негова светлост погледна адвокатите.

— Ако нямате някакви въпроси, следващата сесия на този съд ще бъде на петнайсети август.

Карл Лий щеше да се задуши в обятията на семейството и приятелите си. Прегръщаха го, прегръщаха се един друг, прегръщаха Джейк. Всички плачеха на воля и славеха господа. Изреждаха се да уверяват Джейк, че го обичат.

Репортерите напираха зад преградните решетки и бомбардираха Джейк с въпроси. Той вдигна ръце и заяви, че сега няма да отговаря. Но ще даде официална пресконференция в кантората си в два следобед.

Бъкли и Мъсгроув се измъкнаха през една странична врата. Съдебните заседатели седяха заключени в своята стая и чакаха автобусът да ги закара за последен път до мотела. Бари Акър помоли шерифа да му отдели една минута. Двамата с Ози се срещнаха в коридора, той го изслуша внимателно и обеща да му осигури придружители до вкъщи и денонощна охрана.

Репортерите нападнаха Карл Лий.

— Искам да си отида вкъщи — не спираше да повтаря той. — Искам да си отида вкъщи.

Празненството на предната морава се развихряше. Пиеха, танцуваха, плачеха, тупаха се по гърбовете, прегръщаха се, благодаряха на бога, поздравяваха се, смееха се шумно, ръкопляскаха, припяваха в хор, преплитаха ръце като духовни братя. Прославяха небесата с възхитителни, шумни и необуздани песнопения. Все по-плътно стягаха обръча около входа на съда в нетърпеливо очакване да се покаже техният герой и да приеме заслужената им обич и възхита.