Джон Гришам - Време да убиваш

Уанда Уомак се изправи в края на масата и нервно прочисти гърло. Помоли за внимание.

— Имам предложение — каза бавно тя, — което може веднага да реши въпроса.

Плачовете утихнаха и Бари Акър се върна на мястото си. Вниманието на всички бе насочено към нея.

— Снощи, когато не можах да заспя, ми мина нещо през ума, което искам да обмислите. Може да ви се стори мъчително. Сигурно ще ви накара да се вслушате в сърцето си, да се взрете в душата си. Моля ви да го направите, каквото и да ви струва. Ако всеки бъде честен пред самия себе си, мисля, че ще можем да приключим още преди обяд.

Единствените шумове идваха от улицата.

— Сега сме разделени с гласовете си на две равни половини. Можем да съобщим на съдията Нуз, че сме в безизходно положение. Той ще обяви процеса за невалиден и ще си отидем вкъщи. След няколко месеца целият този театър ще се повтори. Мистър Хейли ще бъде съден отново, в същата тази зала, със същия съдия, но с други съдебни заседатели, избрани пак от нашия окръг — наши приятели, съпрузи, съпруги и родители. Същите хора, каквито сме и ние в тази стая. Следващият състав ще се сблъска със същите проблеми, пред които сме изправени сега, а онези хора ще бъдат толкова умни, колкото сме и ние сега.

Сега е времето да се реши това дело. Ще бъде неморално да се измъкваме от отговорност и да я прехвърляме на следващия състав. Съгласни ли сте с мен?

Всички мълчаливо се съгласиха.

— Добре. Ето какво искам от вас. Искам да си представите за миг нещата, както аз си ги представям. Искам да използвате въображението си. Искам да затворите очи и да слушате единствено моя глас.

Заседателите покорно затвориха очи. Бяха готови на всичко.

Джейк лежеше на дивана в кантората си и слушаше Лусиен да разказва истории за прочутите си баща и дядо, за прочутата им адвокатска кантора и за всички, от които били измъкнали пари и земя.

— Наследството ми се дължи на моите развратни деди — викаше той. — Начуквали са го на всеки, който им е паднел.

Хари Рекс се смееше гръмогласно. Джейк бе чувал тези истории и преди, но те бяха винаги смешни и винаги различни.

— Ами малоумният син на Етъл? — попита Джейк.

— Да не си посмял да говориш така за брат ми — запротестира Лусиен. — Той е най-умният в семейството. Разбира се, че ми е брат. Баща ми я взел на работа, когато била седемнайсетгодишна, и ако щеш, вярвай, едно време си я бивало. Елън Туити била най-голямата лудетина в окръг Форд. Баща ми не можел да се отлепи от нея. Може днес да ти се струва противно, но си е вярно.

— Отвратително е — каза Джейк.

— Къщата й била пълна с деца и като малки с две от тях страхотно сме си приличали, особено със смахнатия. Било направо неудобно!

— Ами майка ти? — попита Хари Рекс.

— Тя била от онези горди аристократични южнячки, които се интересували само кой има синя кръв и кой не. Тук наоколо не гъмжи от благородници, затова прекарвала повечето време в Мемфис, където се опитвала да направи впечатление на кралете на памука и да влезе в техните среди. Голяма част от детството ми мина в хотел „Пийбоди“. Слагаха ми малка червена папийонка и ме караха да се държа изискано, като богаташките синчета от Мемфис. Беше ми противно, а и пет пари не давах за майка си. Тя знаеше за Етъл, но го приемаше. Заяви на баща ми, че трябва да бъде дискретен и да не поставя семейството в неудобно положение.

— Кога почина тя?

— Шест месеца преди баща ми да загине при самолетна катастрофа.

— От какво умря? — попита Хари Рекс.

— От трипер. Хвана го от едно ратайче.

— Лусиен! Сериозно ли говориш?

— От рак. Три години беше болна, но се държеше до последно.

— Ти кога тръгна по лошия път? — попита Джейк.

— Мисля, че всичко започна, когато бях в първи клас. Чичо ми имаше голяма плантация на юг от града и притежаваше няколко семейства негри. Беше по време на Голямата криза, ако не ме лъже паметта. Там прекарах по-голямата част от детството си, защото баща ми беше страшно зает с кантората си, а майка ми — с клубовете си, където се наливаха с чай. Всичките ми приятели бяха чернокожи. Отгледаха ме черни прислужници. Най-добрият ми приятел беше Уили Рей Уилбанкс. Не се шегувам. Прадядо ми бил купил неговия прадядо. Когато освободили робите, повечето от тях запазили името на семейството. Какво друго можели да направят? Затова има толкова много Уилбанксови по нашия край. Притежавали сме всички роби в окръг Форд и повечето от тях са си останали с името Уилбанкс.

— Ти сигурно си роднина с някои от тях — каза Джейк.