Джон Гришам - Време да убиваш

Дел го прегърна като изгубено дете. Свали престилката си и седна с него в ъгловото сепаре. Когато заприиждаха редовните посетители, всички се спираха и го потупваха по гърба. Радваха се да го видят отново. Липсвал им и те го подкрепяли. Дел му каза, че е измършавял, и той си поръча почти цялото меню.

— Джейк, ония черните ще се върнат ли пак днес? — попита Бърт Уест.

— Сигурно. — Той отряза голямо парче от палачинката.

— Чух, че смятат да докарат още от техните тая сутрин — каза Анди Риник. — Всички негърски радиостанции в Северен Мисисипи гърмят от сутринта и приканват на поход към Клантън.

Чудесно, помисли си Джейк и заля с кетчуп бърканите си яйца.

— Съдебните заседатели чуват ли виковете? — попита Бърт.

— Как няма да ги чуват — отвърна Джейк. — Нали заради тях са крясъците. Да не са глухи?

— Сигурно това ги плаши.

Джейк много се надяваше да е така.

— Как е семейството? — попита тихо Дел.

— Добре, предполагам. Всяка вечер се обаждам на Карла.

— Тя страхува ли се?

— Умира от ужас.

— Какво ти сториха напоследък?

— От неделя сутринта — нищо.

— Карла знае ли?

Джейк поклати глава, дъвчейки.

— И аз така си мислех. Горкичкият Джейк.

— Ще се оправя. Тук за какво се говори?

— Вчера по обед затворихме. Бяха се насъбрали много черни отвън и се страхувахме от безредици. Ще видим как ще върви тази сутрин и може пак да затворим. Джейк, ами ако го осъдят?

— Работата ще загрубее.

Остана още един час и отговори на всичките им въпроси. Влязоха непознати и Джейк се измъкна.

Не му оставаше друго, освен да чака. Седна на балкона, пиеше кафе, пушеше пура и наблюдаваше войниците. Помисли си за делата, които бе водил преди; за спокойната спретната адвокатска кантора със секретарка и клиенти, които го чакаха. За обичайните приказки в съда, за разпитите в затвора. За нормалните неща: семейство, дом, неделна служба в църквата. Не беше роден за велики дела.

Първият автобус пристигна в седем и половина и войниците го спряха. Вратите се отвориха и един безкраен поток от чернокожи с шезлонги и кошници с храна се насочи към предната морава. Цял час Джейк издухваше дима от пурата си в натежалия въздух и наблюдаваше с огромно задоволство как площадът прелива от шумни, но миролюбиви демонстранти. Проповедниците до един бяха тук, насочваха хората си и уверяваха Ози и полковника, че са мирни граждани. Ози бе убеден в това. Полковникът бе нервен. В девет улиците бяха непроходими. Някой забеляза автобуса на компанията „Грейхаунд“.

— Идват! — викна Ейджи във високоговорителя. Тълпата се втурна към ъгъла на Джаксън и Куинси, където войници, гвардейци и шерифи образуваха жива преграда около автобуса, за да му пробият път през тълпата към задната част на съда.

Юла Дел Йейтс плачеше с глас. Клайд Сискоу седеше до прозореца и я държеше за ръка. Другите страхливо се озъртаха, докато автобусът бавно напредваше през площада. Жив кордон от тежко въоръжени мъже свързваше автобуса със съда, Ози мина през него и се качи вътре. Надвиквайки ревовете, той увери съдебните заседатели, че контролира положението. Трябва само да го последват и да вървят колкото може по-бързо.

Приставът заключи вратата и те се скупчиха край каната с кафе. Юла Дел седеше сама в ъгъла, хлипаше и потреперваше при всяко „Свобода за Карл Лий!“, което прогърмяваше отдолу.

— Не ме интересува какво ще направим — рече тя. — Изобщо не ме интересува. Повече не издържам. От осем дена не съм си виждала семейството, а сега и тази лудница. Не съм мигнала цяла нощ. — Тя се разплака с глас. — Имам чувството, че ще получа нервна криза. Искам само да се махна оттук.

Клайд й подаде салфетка и я потупа по рамото.

Джоу Ан Гейтс също бе на път да рухне.

— И аз не съм мигнала цяла нощ. Втори ден като вчерашния не ще мога да преживея. Искам да се прибера вкъщи при децата.

Бари Акър стоеше до прозореца и си мислеше за безредиците, които щяха да последват една присъда „виновен“. В центъра на града нямаше да остане нито една сграда, включително и съдът. Чудеше се дали някой ще защити съдебните заседатели. Вероятно нямаше да могат да се доберат до автобуса. За щастие жена му и децата бяха на безопасно място в Арканзас.

— Чувствам се като заложница — каза Бърнис Тул, която гласува твърдо за „виновен“. — Тая тълпа няма да остави камък върху камък от съда, ако го осъдим. Страх ме е.

Клайд й подаде пакетче със салфетки.

— Не ме интересува какво ще направим — хленчеше отчаяно Юла Дел. — Искам само да се махна оттук. Откровено ви казвам — не ме интересува дали ще го осъдим, или не, само да направим нещо. Нервите ми не издържат.