Кевин Андерсън - Скритата империя

— Усещам го — отвърна тя. — Убедена съм, че ще открием нещо. Даже кликиските роботи като че ли мислят така.

— О, няма да споря с теб. — На набръчканото от работата на открито лице на Луис светна момчешка усмивка. — През всички тия години толкова пъти си ми повтаряла: „Нали ти казвах!“, че ще се доверя на инстинкта ти. — Той изпитателно изгледа жена си. — Няма да разберем, докато не се захванем за работа, мила.

Дрънчене на метал наруши тишината — зеленият жрец Аркас беше задействал простото хидравлично устройство. Стандартната свределна помпа впи бронираните си зъби в земята в търсене на подпочвена вода. После Аркас нагласи панелите на слънчевата батерия, която щеше да осигури енергия за лагерното осветление, готварските печки, комуникационните системи, а също за модулната им лаборатория и компютрите им.

Новозакупеното обслужващо компи ДД сръчно му помагаше, макар че зеленият жрец изглеждаше малко смутен от присъствието на дребния андроид. Според Маргарет сдържаният Аркас едва ли негодуваше против високия до гърдите му спътник, но явно предпочиташе усамотението.

Екипът на семейство Коликос не си позволяваше екстравагантности. Маргарет и Луис съставиха план за базовия си лагер и издигнаха постройки с алуминиеви покриви и полимерни стени. Маргарет с радост изпълняваше досадните задачи. Беше щастлива, че отново е на разкопки.

След успеха с кликиския факел двамата с Луис бяха участвали в много обществени прояви и бяха говорили на различни събирания. Тъй като мразеше да е в центъра на вниманието, тя упражни цялото си влияние върху Ханзата, за да заминат колкото може по-бързо за Рейндик Ко. Веднъж саркастично бе измърморила: „Кликиската раса може да е изчезнала просто за да се скрие от упоритите извънземни папараци“.

Като ханзейски служители, Маргарет и Луис се отказваха от търговските права върху всякакви полезни открития, въпреки че получаваха значителни възнаграждения. Маргарет не се интересуваше много от печалбите, тъй като си обичаше работата, а Луис беше щастлив, стига да имаше пълната свобода да публикува научните си статии.

Бяха женени от тридесет и седем години и това щяха да са четвъртите им разкопки на кликиски обект. Бяха проучвали археологически загадки на Земята и Марс, но древната насекомовидна раса ги интригуваше най-много. Какво се бе случило с тази цивилизация? Защо кликисците бяха заминали и къде бяха отишли? И защо бяха оставили големите си бронирани роботи, високи три метра и приличащи на чудовищни насекоми?

Въпреки че често бяха откривали останки от древната цивилизация, илдирийците не бяха докосвали изоставените обекти. „Защо да се задълбаваме в историята на една изчезнала раса? — бе я попитал адар Кори’нх на наблюдателната платформа при Ансиър. — Имаме Сагата и тя ни разказва цялата история, която ни е нужна.“

В епическата поема наистина многократно се споменаваше за кликиската раса, ала само мимоходом, без да се дават подробности за културата й. Антон, синът на Маргарет, който изучаваше древни документи в един земен университет, й беше казал, че не е ясно дали илдирийците са срещали живи кликисци, или само техни останки. Според нея отсъствието на интерес към тази тема граничеше с тесногръдие.

През първите години на сътрудничество между Земята и Илдирийската империя човешки „колониални предприемачи“ бяха обиколили свободните обитаеми светове, които фигурираха в архива на слънчевия флот. Една такава група, състояща се от Мадлин Робинсън и двамата й сина, бе посетила Ларо и тримата с удивление бяха открили разрушени градове и множество спящи кликиски роботи, които случайно бяха събудили. Оттогава бяха проучени десетки други кликиски обекти и бяха задействани още много от черните бръмбаровидни машини. Илдирийците обаче от векове бяха знаели за тях.

Трите древни кликиски робота, които изненадващо бяха помолили да се включат в експедицията на Рейндик Ко, използваха огромната си механична сила, за да издигнат метеорологична кула в покрайнините на лагера. След като изпълниха тази задача, те със странната си походка на гъвкавите си, напомнящи на човешки пръсти крака се запътиха към забитите в сухата земя маркиращи колчета и започнаха да поставят стените на тежък складов навес.

Маргарет погледна припряно нахвърляната от нея скица на обекта и забърза към най-близкия извънземен робот.

— Не там. Отклонявате се с пет метра.

— Тук му е мястото — с изкуствен тенекиен глас отвърна роботът.