Кевин Андерсън - Скритата империя

Обзета от любопитство, тя се разхожда повече от час. Накрая, когато слънцето вече обливаше гората с лъчите си и от земята се издигаше мъгла като ръце, вдигнати за молитва, стигна до група високи дървета. На най-близкия дънер висеше обла уродлива маса, която пулсираше от мърдащите вътре, почти събудени от сън същества.

Кошерните червеи си строяха домове от сдъвкана растителна материя, кал, смола и пресовани нишки от паяжина. Огромните колонии едновременно бяха гнезда и пашкули и диаметърът им достигаше стотици метри. В средата имаше напомняща на ларва царица, която снасяше личинки. Личинките на свой ред се превръщаха в големи червеи, прикрепени към сърцето на колонията. Червеите изпъваха разчленените си тела навън с глави като огромни венчелистчета, обграждащи лакома уста.

Обикновено червеите се протягаха от гнездото и ловяха всичко, което успяваха да докопат. След като смилаха плячката си — животни и насекоми, — те предаваха хранителните вещества на царицата в центъра на гнездото. Нощем спящите същества свиваха листчетата си като затворило се на пъпка цвете.

Когато завършеха фазата на растежа си, ларвите се връщаха в гнездото, затваряха отворите и превръщаха кошера в бронирана крепост. Изпълнила задачата си, царицата умираше и спящите червеи смилаха тялото й и се излюпваха. Невероятно рядко се случваше да откриеш излюпващ се кошер…

Трябваше да намери Бенето. Естара забърза обратно. Знаеше, че брат й сади нови фиданки на една от слънчевите полянки. Завари го да работи на сянка, заобиколен от саксии с плодородна почва.

Бенето погледна сестра си с усмивка, която винаги стопляше сърцето й. Знаците на успехите му, татуировки и символи на зеленото жречество, придаваха на лицето му тотемен вид. Тя си помисли, че брат й е много красив. Подозираше, че скоро ще си избере партньорка — навярно също зелена жрица, макар че това не бе задължително.

Бенето приклекна и отново насочи вниманието си към дръвчетата. Нежно погали клонките, сякаш за да се извини, че ги отрязва от дървото-майка.

— Тези четири са предвидени за Дремен, където е студено и влажно, но няма много слънце — поясни брат й. — Макар че на планетата няма постоянен зелен жрец, ще посадим горичка за телевръзка.

Бенето посочи други фиданки.

— Ей онези двете ще ги присадим и ще ги качим на търговски кораби, въпреки че впоследствие ще пораснат и ще се наложи пак да ги пресаждаме. Тогава ще ги попитаме къде искат да идат. — Младият мъж най-после забеляза, че сестра му се е задъхала от вълнение. — Добре, какво ми носиш днес, сестричке? Ново насекомо ли? Непознат плод? Или цвете с аромат, от който ще кихна?

— Прекалено голям е, за да го донеса, Бенето. — Тя си пое дъх и му разказа за спящия червеен кошер. — Толкова е голям, че ще стигне най-малко за десет семейства! Повече от година ни трябва ново жилище.

— Наистина — потвърди той. — Забележително откритие и отлична поличба. Сигурен съм, че майка и татко ще те похвалят. — Естара свъси вежди и Бенето се засмя. — Това е ценна находка, Естара. Кога предполагаш, че ще се излюпи?

— След две седмици, струва ми се. Най-много три. Сигурно горе-долу по времето, когато Рейналд се завърне от пътешествието си.

— Обичаш да обикаляш и да откриваш тайните на гората, нали? Отбележи мястото и наблюдавай развитието на кошера. — Бенето сложи топлата си ръка на рамото й. — През следващите дни световната гора може би ще има много важни задачи за нас зелените жреци, но ти обещавам, че ще дойда да гледам излюпването заедно с теб.

Рейндик Ко зовеше Маргарет като древна книга, пълна с тайни, книга, която чакаше да я разтворят. Пустинята изобилстваше на убити багри, кафяви и охрави, тъмножълти и ръждивочервени тонове. Имаше много за гледане и проучване, ала преди да започнат трябваше да установят лагера си.

Тя огледа тайнствената пустош. Бяха избрали обект край най-очевидния кликиски призрачен град, въпреки че в дълбоките каньони и по скалистите склонове можеше да има безброй други селища.

Луис избърса потното си чело, наведе се и я целуна по бузата.

— Били сме и на по-ужасни планети, мила.

Председателят Венцеслас им бе позволил да изберат, който свят искат и те бяха решили да проучат тази изоставена планета. Скалите се издигаха като тайнствени паметници под огненооранжевото небе. Потоци втвърдена лава нарушаваха монотонността на пресъхналите езера, които блестяха като огледални миражи. Сухи дерета пресичаха пейзажа там, където бе останал само спомен за някога текла вода.