Кевин Андерсън - Скритата империя

— Кой си ти? Сирикс ли? Или Декик? — Трите й изглеждаха еднакви.

— Аз съм „Илкот“. Декик е онзи. — Бръмбаровидната машина посочи с двете си разчленени ръце, които стърчаха от елипсовидното му тяло. — Сирикс ни нареди да издигнем постройката тук.

Намръщена, Маргарет си каза, че мястото на навеса няма голямо значение, макар да не разбираше кликиските роботи и техния непонятен инат. Това бе поредният пример за разликата между тези машини и „компетентния компютризиран компаньон“ като ДД, който изпълняваше заповедите като верен слуга.

Двамата с Луис се бяха развълнували, когато трите разумни кликиски машини бяха пожелали да се присъединят към тях на Рейндик Ко. Въпреки че нямаха представа от човешките заповеди и планове, безобидните извънземни роботи понякога помагаха в строежи и изследователски проекти, които ги интересуваха. Тези трима настояваха да участват в проучването на своята изчезнала цивилизация и твърдяха, че искат да разрешат загадката на своите създатели.

И да открият защо не си спомнят нищо.

Бяха останали само няколко хиляди машини, пръснати и изключени през последните дни на изчезналата цивилизация. Сега роботите се събуждаха от съня си. За съжаление от ядрата на паметта им бяха изтрити всички данни, които можеха да разкрият съдбата на извънземната раса.

Луис изсумтя одобрително, когато роботите сглобиха навеса за рекордно време. Червените им оптични сензори бяха монтирани на различни места по геометрично оформените им лица, от бронираната им облицовка от въглеродни влакна стърчаха многобройни разчленени крайници. Кликиските роботи бяха отлични работници — мощни и в същото време способни на деликатни манипулации.

Под главната част на телата им имаше сферични кореми, от които излизаха осем гъвкави крака, по четири отвсяка страна. Този начин на движение ги правеше подходящи за всякакви терени.

Сирикс, очевидно главният от тримата, дойде при археолозите.

— Определената работа е свършена, Маргарет Коликос. Лагерът ви е готов. — Той сви шестте си главни манипулаторни крайника в тялото си и затвори отворите със защитни плочки.

Наведен над сондата, Аркас нададе вик. От дупката бликна гейзер студена чиста вода. Дъждът обля сребристата метална обвивка на ДД.

Жрецът се приближи до Маргарет. Гладката му зелена кожа лъщеше.

— Химическият анализ показва, че е чиста питейна вода. — Той облиза устни. — И има чудесен вкус. — Археоложката се радваше, че вижда сдържания жрец толкова развълнуван. Досега Аркас не бе проявил ентусиазъм, че е с двамата учени, въпреки че сам беше предложил да участва в експедицията. — След като вече имам вода, мога да посадя двайсетте фиданки. Достатъчно са за прилична горичка на този пустинен свят.

— Посадете ги — отвърна Луис. Щяха да имат нужда от телевръзката, за да пращат редовни доклади в Ханзата.

— Ще му помогнеш ли, ДД? — каза Маргарет. Беше се надявала компито да е в състояние да взаимодейства с кликиските роботи, но дребният андроид, изглежда, се боеше от древните гиганти. Тя реши да не го припира.

Роботът забърза като нетърпеливо дете.

— Никога не съм садил фиданки, но се радвам, че мога да помогна. С Аркас ще станем големи приятели. — Зеленият жрец очевидно не беше убеден, но прие предложението.

— Той е модел „дружелюбен“ — отбеляза Луис. — Не се смущавайте от ентусиазма му. Просто си е такъв.

Докато Аркас и ДД копаеха дупки за фиданките зад палатката на зеления жрец, трите кликиски робота стояха неподвижно като механични статуи и се взираха в смрачаващото се оранжево небе.

Нощните сенки падаха като ножове на гилотина в каньоните и под планинските склонове. Предварителните проучвания бяха установили, че само за час може да настане страшен студ, но археолозите носеха акумулатори, топли дрехи, отопляеми палатки и екзотермични одеяла. В лагера щеше да им е удобно, макар че през първата нощ нямаше да могат да спят по съвсем други причини.

Маргарет и Луис горяха от нетърпение да се впуснат в очакващото ги приключение. Защо кликисците бяха изоставили този и много други светове? Масова миграция? Война? Ужасна епидемия?

На другия ден щяха да започнат работа.

От космоса илдирийският отломъчен свят Крена изглеждаше красив и зелен, богат на езера, вътрешни морета и плодородна земя. Ала адар Кори’нх знаеше, че селището е сполетяно от ужасна болест, която първо ослепява жертвите си, а после ги убива. Цялата колония трябваше да се изостави и може би да се изгори, за да не се разпространи епидемията.