Кевин Андерсън - Скритата империя

Добронамерените илдирийци го бяха отвели до гостоприемната планета Ява, готов за колонизиране свят, от който Илдирийската империя нямаше нужда. Заселването на планета от земен тип бе представлявало невероятна промяна за пътниците на „канака“. Откритите небеса и огромните континенти на Ява им се бяха сторили истински рай, за какъвто не бяха и мечтали, след като поколения наред бяха живели наблъскани в тесните си каюти.

Отначало опитомяването на податливата планета им беше изглеждало лесна работа, но някои колонисти се бяха загрижили, че само за няколко години ще изгубят изобретателността и способността си да оцеляват в тежки условия.

След пет години обаче, точно когато земеделието на Ява започнало да се развива, когато се появили първите градове, планетата се обърнала срещу тях. Само за един сезон ужасна местна епидемия връхлетяла всички земни растителни организми и унищожила зърното, зеленчуците и дърветата, които заселниците били посадили. Яванският бич се хранел със земна растителна материя и всякакви трансплантирани видове. Изолираните от външния свят заселници изведнъж се оказали със съвсем скромни хранителни припаси и почти без надежда, че положението ще се подобри, защото тази болест била естествено разпространена в местната биосфера.

Заплашвал ги глад, но хората си спомняли строгите мерки на борда на тесния заселнически кораб и били заделили достатъчно, за да оцелеят. Накрая яванските заселници се върнали на „Канака“, който били оставили в орбита. Вдигнали си чуковете и се върнали към живота, в който били постигнали успех — да скитат сред звездите в търсене на други ниши и нови домове. „Ние не сме планетен народ“ — гласеше техният девиз.

Бяха приели гордото име „скитници“ и се бяха спазарили със своите илдирийски благодетели за технологията на космическия двигател, в замяна на която някои от тях се бяха съгласили да управляват три големи илдирийски фабрики за екти на газовия гигант Дайм. Илдирийците мразеха небесните мини и се зарадвали, че са открили доброволци за тях. Скитниците ентусиазирано се заели с тази задача и скоро започнали да си създават ниша и да разширяват възможностите си.

Никой друг — в Теранския ханзейски съюз, на Терок и в Илдирийската империя — нямаше представа колко печелят от изобретенията си скитниците. И избраната за следваща говорителка Ческа Перони си обещаваше, че ще продължи тази стратегия…

След дългото пътуване космическата яхта се приближаваше към обагрения в цвят на гранат Майер. Отдалече червеното джудже не се отличаваше с нищо особено. Нямаше го на нито една звездна карта. Но Ческа с нетърпение очакваше да се завърне у дома.

Дори нощем терокските гори оставаха тайнствени и мамещи. Естара без страх надникна през облия прозорец в гъбения риф и зърна звездите през гъстия листак.

Зората вече затопляше върхарите и обгръщаше като пъстра прозявка взаимосвързаната световна гора. Беше достатъчно светло, за да излезе навън. Момичето се спусна няколко етажа надолу по калцираните стъпала и стигна до стълбите и асансьорите. По меката горска почва тичаха бръмбари, големи колкото хомяци, и копаеха под сухите листа. Тя усети мирис на влажна тор и сладникава миризма на разлагаща се растителна материя. Затича в сумрака.

Родителите й нямаше да забележат, че е излязла сама. Тъй като бяха подготвяли трите си по-големи деца за важни постове, майка Алекса и отец Идрис я бяха разглезили, сякаш не бяха имали енергия да я карат да учи нещата по трудния начин. „Не се тревожи за това, дете“ — често казваше майка й.

Естара можеше да се задоволи с живота си на глезено дете, ала си бе обещала да постигне нещо повече. Когато се опита да разговаря с баща си за бъдещето си, той просто се усмихна. „Прави каквото искаш, скъпа.“ Обеща й пълна подкрепа, но нито й предложи нещо, нито й даде съвет.

Само брат й Бенето отделяше време да й разказва. Тя завиждаше на зеления жрец за страстното му желание да служи на световната гора, ала не искаше да следва неговия път. Молитвите към дървета не бяха за нея.

В съседните жилища — по-малки гъбени рифове, които растяха на отделни дървета — горяха светлини. Зелени жреци, повечето от които бяха семейни двойки и излизаха рано, се катереха по дърветата, за да посрещнат зората. Цял ден щяха да четат на полуспящия разум на световната гора. Днес обаче жреците изглеждаха притихнали и обезпокоени от нещо, което усещаха от дърветата. Може би Бенето щеше да й обясни…