Кевин Андерсън - Скритата империя

На Илдира никога не падаше нощ.

Под медните небеса искреше Миджистра, столица и перла на древната империя. Нейните кули и куполи бяха направени от кристал и цветно стъкло, архитектура с разнообразни форми, използващи свръх яки прозрачни полимери.

Престолонаследникът Джора’х, най-големият син на мага-император, дълбоко си пое дъх и усети влагата на падащия нагоре водопад, който се издигаше към Призматичния палат.

Както изискваше дългът му, престолонаследникът чакаше да се срещне с човешките представители от Терок. Младият Рейналд формално имаше същото положение като него, но в много по-скромен вариант. Човешкият принц щеше да стане владетел — отец — само на една дива планета, докато престолонаследникът някога щеше да управлява огромната Илдирийска империя.

Джора’х протегна двете си ръце напред, за да приветства усмихнатия младеж.

— Сърдечно те поздравявам с добре дошъл в Миджистра, принц Рейналд.

Съпроводен от двама илдирийски воини, широкоплещестият принц се изкачи по стълбището до приемната платформа. Придружаваха го неколцина човеци, сред които един от личните му зелени жреци.

Рейналд имаше черна коса, сплетена на плитки, които се събираха на тила му. Мускулестите му ръце бяха голи, подплатената му туника бе ушита от интересна перлена тъкан, която лъщеше на светлината на седемте слънца. Носеше филтърни лещи, за да се предпази от силните лъчи на Илдира. Посрещачите бяха дали на гостите и защитни кремове и лосиони.

— Отдавна исках да видя Илдира, престолонаследнико. — Рейналд дръзко се пресегна и стисна ръката на Джора’х, сякаш бяха равни. Излъчваше топлина и откритост — поведение, което стопяваше ледените стени на официалната церемония.

Джора’х се усмихна. Почти мигновено хареса този младеж.

— Двете ни култури имат много да се учат една от друга.

Рейналд погледна искрящите водни завеси, които изскачаха от пенливите басейни по краищата на канала и се изкачваха по невидими суспенсорни стълби към куполите и свързаните с тях тръби, и се засмя от детинска наслада.

— Вече ме впечатли, престолонаследнико — макар че ако някога ни посетиш, и в джунглите на Терок би могъл да откриеш някои странности.

Призматичният палат беше построен на върха на елипсовиден хълм, който издигаше резиденцията на мага-император над сияйните стени, музейните куполи и оранжериите на Миджистра. Седем реки — много отдавна укротени от илдирийските инженери — течаха в абсолютно права линия към сърцето на Империята. Магнитни левитационни полета и гравитационни платформи насочваха водите и ги издигаха нагоре по склоновете въпреки гравитацията.

Рейналд последва Джора’х във входната галерия, където изкуственото осветление допълваше слънцата, за да прогони всяка възможна сянка.

— Това е една от последните спирки от моето пътешествие. Реших, че за да служа на своя народ, трябва да разбера другите култури и светове. Като цар Петър Велики, един от нашите древни властелини, владетел на голяма страна на име Русия. Петър пътешествал, учил се от други култури и после взел най-доброто от тях в родината си. Възнамерявам да сторя същото.

Жизнерадостното поведение на човека бе заразно.

— Цел, достойна за възхищение, Рейналд. Може би и аз по-често трябва да напускам Миджистра. — Не беше задължително престолонаследникът да обикаля други части на Илдирийската империя — но можеше да се окаже интересно. Собственият му син и наследник Тор’х години бе живял на приятния илдирийски курортен свят Хирилка.

— Вече бях на Земята, където се запознах със стария крал Фредерик, въпреки че той не знаеше точно какво да прави с мен — със смутена усмивка продължи Рейналд. — Срещнах се и с председателя Венцеслас, който беше много любезен — главно защото искаше да му дам още зелени жреци, когато стана отец на Терок.

— А сега дойде тук — каза Джора’х. — Ще напълним очите ти до пръсване! — Той се засмя и поведе Рейналд и свитата му към най-близкото искрящо крило на Призматичния палат.

Като престолонаследник, Джора’х бе надарен с обаяние и жизнен магнетизъм, които го правеха изключително привлекателен. Слабото му лице излъчваше чар. Очите му бяха с цвят на опушен топаз, в който блестяха звездни точици и отражения. Дългата му коса, признак за мъжественост при илдирийците, покриваше главата му с грива от хиляди тънки златни плитчици като изящни верижки, които бяха живи и се извиваха с необикновена енергия.