Кевин Андерсън - Скритата империя

Пътниците на „Кайли“ се бяха възрадвали при вида на тучния терокски пейзаж, истинския потенциал на този див свят. Новият им дом бил по-гостоприемен от всичко, което си били представяли по време на многото поколения безцелно търсене на обитаема звездна система. Те векове наред били живели затворени на борда на голям, стерилен космически кораб и през цялото това безсмислено време заселниците и техните потомци нямали какво друго да правят, освен да гледат снимки на гори и планини. И Терок бил тъкмо онова, за което се били молили. Колонистите обаче незабавно заподозрели нещо необичайно в тези дървета.

„Кайли“ носел всичко необходимо за заселване дори на най-враждебния свят, но условията на Терок се оказали изключително благоприятни. След като илдирийците ги оставили там, колонистите построили временно селище от панелни сгради, докато биолозите, ботаниците, химиците и минералозите се заели да установят какво може да им предложи тази забележителна планета.

За щастие биохимията на терокската екосистема била напълно съвместима с човешката генетика и заселниците можели да ядат най-разнообразна местна храна. Нямало нужда да разчистват и наторяват земята. После открили естествени домове в гората, вместо да издигат метални и полимерни сгради.

Десетилетия по-късно, когато илдирийците установили дипломатически отношения със Земята, терокските колонисти били развили собствена култура. Макар че впоследствие дошли представители на Ханзата, за да ги обединят отново в голямата мрежа на човечеството, терокците предпочитали да останат независими. Когато потеглили със заселническия кораб, предците им изобщо не били очаквали да се завърнат, не били мечтали да възстановят връзката си със Земята. Те били семе, хвърлено на вятъра с надеждата, че някъде ще поникне. Нямали намерение да ги изкоренят…

Естара поспря, изяде няколко шепи горски плодове и избърса сока от устата и дланите си. Изпълнена с жизнерадост, тя погледна нагоре към най-близкото световно дърво и видя следи от често изкачване на молитвени групи. По кората имаше достатъчно изпъкналости и момичето можеше да се покатери по нея като по стълба, стига да не гледа надолу и да не мисли какво прави. Там горе зелените жреци се разхождаха по пътеките си сред яките върхари и преплетените клони.

Естара носеше малко дрехи, тъй като в гората бе топло. Ходилата й бяха достатъчно загрубели, за да не се нуждае от обувки. Тя бавно се заизкачва нагоре, все нагоре. Уморено, ала ликуващо, момичето най-после подаде глава над галещите кожата му листа на световното дърво, запремигва и огледа синьото небе и безкрайните дървесни простори.

Дори оттук не можеше да определи къде свършва едно дърво и къде започва друго. Около себе си чу гласове и песни, шепот, напеви и колебливи четящи гласове, смесица от пронизителни и дълбоки тонове.

Естара се опря на клоните и погледна събралите се мъже и жени — почернели от слънцето яки послушници, които още не бяха приели зеленината, и по-възрастни жреци със смарагдова кожа, които вече бяха влезли в симбиоза със световната гора. Послушниците седяха на платформи или се държаха за клоните и четяха на глас от свитъци или електронни плочи. Някои свиреха. Други просто изреждаха досадни потоци данни, рецитираха безсмислени числа. Въпреки глъчката жреците съсредоточено увеличаваха знанията и сведенията, съхранявани в световната гора — начин да изразят почитта си и в същото време да помогнат на своя жизнерадостен зелен дух. Стотици гласове говореха на взаимосвързаната гора и световните дървета ги слушаха и се учеха.

Имаше толкова много за гледане и преживяване, и зелените жреци го правеха, като стояха тук и получаваха благословията на разума на световната гора. На Естара й се искаше да може да разбере всичко, което знаеше гората. Жреците пееха стихове или четяха истории, дори обсъждаха философски проблеми, предаваха информация във всевъзможни форми. Световните дървета поглъщаха всички данни и въпреки това живата мрежа беше жадна за още.

Разположена в периферията на искрящия Хоризонтен куп, Илдира се обливаше в различната светлина на седем слънца. Родната планета на Империята обикаляше около топла оранжева звезда К1 в близост до бинарна двойка — системата Кронха 3, — състояща се от червен гигант и по-малкия му жълт спътник. По-далечна, ала все пак ослепителна, в илдирийското небе сияеше удивителната троица Дурис, тясно свързани бяла и жълта звезда, придружавани от червено джудже, орбитиращи около общ център на маса. И накрая във висините блестеше като диамант далечният син супергигант Дайм.