Кевин Андерсън - Скритата империя

По моста се нижеше поток от пешеходци. Реймънд зяпаше с блеснали очи. Усети опасността с половин секунда закъснение.

Някой го сграбчи за врата и го стисна като в менгеме.

— Тук е, за да краде, когато хората не внимават, обаче когато имаме да вършим по-важна работа, го няма.

Реймънд успя да се завърти достатъчно, за да види кой говори: едно по-голямо момче, казваше се Малф, му се мръщеше. Якият му приятел Бърл го стисна за врата още по-силно. Реймънд се изскубна от ръцете му, но не избяга. Засега.

— Съжалявам, но не съм включил кражби в плановете си.

— Кражбите са под достойнството му! — изсумтя Бърл.

— Не, прекалено е просто — възрази Реймънд. — Да си изкарваш прехраната с усилен труд — виж, това е предизвикателство. Някой път трябва да опитате.

Хората наоколо танцуваха, някои се целуваха, десетки се редяха пред сергиите за храна. Малф говореше тихо, ала дори да крещеше, никой нямаше да му обърне внимание.

— Реймънд, Реймънд, защо просто не станеш поп, щом те мъчат такива морални терзания? И защо просто не ни отказа, вместо да ни изпортиш?

— Ален дъжд, та аз ти отказах, Малф! Шестнайсет пъти, ако не греша. Но ти не щеше да слушаш. Представата ми за професия не е да прониквам с взлом в чуждата собственост и да крада парите на хората. Щом го направиш веднъж, после ти става прекалено лесно.

— Да бе, лесно — изсмя се Бърл. — След като задейства оная аларма, падна бая тичане, дордето се чупим от ченгетата.

— А ако вие двамата бяхте толкова печени, колкото твърдите, ченгетата изобщо нямаше да се приближат. — Реймънд вдигна пръст. — Вижте, разчитах на вашето умение, Малх, а сега ти ми викаш, че само си преувеличавал. — Той дълбоко си пое дъх и напрегна всичките си мускули, готов да отпраши или да остане и да се бие. — Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че е станало случайно, нали?

Бърл сви юмруци и сякаш стана още по-едър.

— След като те напердашим хубавичко, може би ще кажеш на майчето си, че и туй е станало случайно.

— Не закачайте майка ми. — Сълзите на Рита Агуера и страхът й за най-големия й син щяха да го накарат да се почувства по-зле от всякакви синини.

Като акула, усетила вкуса на кръв във водата, Малф го заобиколи в гръб, готов да го хване, ако се опита да избяга. Реймънд обаче реагира неочаквано — нахвърли се върху по-едрия Бърл с порой от юмруци, удари с кокалчетата на пръстите и лакти. Биеше се без финес, но използваше всички твърди части на тялото си, от върховете на ботушите си до челото си, и скоро успя да повали смаяния си съперник на плочника. После се обърна и когато Малф го нападна, го изрита в чатала.

Достатъчно, за да ги забави, но не и да им навреди. Достатъчно, за да се измъкне.

Скри се в навалицата преди Малф и Бърл да дойдат на себе си. Беше им дал да разберат. Или щяха да го оставят на мира, или другия път щяха да дойдат с подкрепление. За съжаление, второто бе по-вероятно.

Той се подсмихна и тичешком прекоси Кралския канал по моста. Изтупа бозавите си дрехи и с облекчение установи, че никъде не са скъсани. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени и тъмната му коса беше разрошена, ала поне се бе измъкнал от боя без насинено око или други видими следи. Спокойно можеше да убеди майка си, че не се е случило нищо сериозно. Тя си имаше достатъчно други главоболия и момчето не искаше да ги прави повече.

Реймънд беше най-голям от четиримата и сина, мъжът вкъщи, откакто баща му бе напуснал града и се беше качил на заселнически кораб. Естебан Агуера едновременно бе попълнил заселническите документи и едностранно заявление за развод и жена му получи документите едва след неговото заминаване. Бащата на Реймънд беше тръгнал за новата колония Рамах не защото бе особено привлекателно място, а защото беше първото възможно. Прав му път, казваше си момчето.

Бе време да се прибере и да помогне на майка си с вечерята, а после да сложи братчетата си да спят. По пътя през Дворцовия квартал спря да погледне пръснатите навсякъде букети. Някои бяха паднали в блъсканицата на тълпите, други щяха да останат ден-два, докато не започнеха да вехнат. Тогава всички щяха да бъдат изхвърлени.

Въпреки че не искаше да краде, любовта към майка му надделя над угризенията и той пъхна един от красивите букети под мишница. После забърза към къщи, сияещ от гордост при мисълта колко голямо удоволствие ще достави на майка си.

Не забеляза ханзейските агенти на Базил Венцеслас. Бяха го следили през целия ден.

Ненатрапчивите мъже бяха направили множество снимки на самотното момче и ги бяха прибавили към и без това дебелото му досие.