Кевин Андерсън - Скритата империя

Макар че беше дъщеря на терокските владетели и вече бе дванадесетгодишна, Естара не знаеше какво й е предопределено да прави през живота си.

Двамата й братя и сестра й още от малки бяха знаели, че се очаква да бъдат ръководители, да постъпят в зеленото жречество, да се подготвят за търговски посланици. Четвъртото дете обаче нямаше установена роля. Затова Естара обикновено правеше каквото иска.

Изпълнена с енергия, тя тичаше боса в гората, припкаше сред храстите под покрова на вечно шепнещите световни дървета. Преплетените палмовидни клони не толкова спираха слънчевите лъчи, колкото ги филтрираха и осейваха земята с жълто-зелени петна. Листата и тревата галеха златистокафявата й кожа, гъделичкаха я, ала не я драскаха. Големите й очи винаги бяха готови да правят нови открития, да забелязват необикновени неща.

Естара вече беше изследвала почти всяка пътека наблизо, изумена от околния свят. Смелите й постъпки сегиз-тогиз й носеха укоризненото мръщене на голямата й сестра Сарейн, която бе влюбена в света на бизнеса, политиката и търговията. Естара обаче не искаше да порасне толкова бързо.

Рейналд, най-големият й брат, вече беше на двадесет и пет и със сигурност щеше да стане следващият отец на Терок. Красив и търпелив, той изучаваше политика и изкуството на ръководството — винаги бе знаел, че по традиция ще стане говорител на горския свят. В подготовка за това бреме Рейналд неотдавна беше заминал на вълнуващо пътешествие до далечни светове, където се бе срещнал с ръководителите на по-важните планети, и хора, и илдирийци, преди задълженията му да го приковат на Терок.

Родителите на Естара никога не бяха ходили в прочутата илдирийска столица Миджистра под седемте слънца, макар че дъщеря им Сарейн — четири години по-малка от Рейналд — няколко години бе учила на Земята и беше ковала съюзи с Ханзата.

Вторият й брат Бенето бе предопределен да „приеме зеленината“ и да стане жрец на световната гора. Тя с нетърпение очакваше завръщането му от Ансиър, където беше станал свидетел на създаването на новото слънце.

Отец Идрид и майка Алекса може би прекалено я бяха разглезили, оставяйки я сама да търси интересите си и да си навлича всевъзможни неприятности. Малката й сестричка Сели, бебето в семейството, предпочиташе да прекарва времето си с непрестанно бъбрещите си приятели. Естара бе много по-самостоятелна.

Тя се приведе под сладко ухаещите папрати и усети парване на див парфюм по бронзовата си кожа. Косата й беше стегната в хаос от плитки и кичури. Въпреки че прическата й не бе модерна, момичето я предпочиташе, тъй като така не се закачаше в клони и вейки.

Естара се затича напред, като запомняше обратния път до града в гъбения риф, в който живееше. Спря под високите като небостъргачи световни дървета, дънери с люспеста кора, които пулсираха от енергия и се протягаха към небето, сякаш посадени в градината на някой великан. От цепнатините на застъпващите се люспи като косъмчета се подаваха млади филизи.

Корените, стволовете и рудиментарният разум на световните дървета бяха свързани. Палмовидните клони се издигаха високо във въздуха и увисваха надолу като чадъри. Всяко дърво докосваше съседното и превръщаше небето в килим от листак. Вейките се поклащаха като мигли и се галеха едни други. Освен бръмченето на насекомите и звуците на дивите животни, над гората се стелеше бял шум, успокоителен като приспивна песничка.

Световните дървета се бяха разпространили на всички терокски материци и амбициозните зелени жреци пренасяха фиданки на други планети, така че взаимосвързаният горски разум да расте и да се учи. Те му се молеха — пулсиращ „земен дух“ в буквалния смисъл — и му помагаха да става все по-силен.

Много отдавна — преди сто осемдесет и три години — патрул на илдирийския слънчев флот беше срещнал първия бавен земен заселнически кораб „Кайли“ и го бе довел на тази непокътната планета. И единадесетте стари заселнически кораби бяха носили имена на известни изследователи. „Кайли“ беше наречен на Рене Кайли, френски изследовател на черна Африка, който се преструвал на туземец, за да проникне в тайнствения континент. Той бе първият бял, видял легендарния град Тимбукту.

„Бъртън“, „Пири“, „Марко Поло“, „Балбоа“, „Канака“… за Естара имената на тези заселнически кораби имаха екзотично звучене, ала дори разказите за нецивилизованите времена на Земята не можеха да се сравняват с чудесата, които бяха открили заселниците на други светове из Спиралния ръкав. „Кларк“, „Виши“, „Амундсен“, „Ейбъл-Уекслър“, „Строганов“. Всички те бяха намерили дом с помощта на илдирийците, освен „Бъртън“, който се беше изгубил сред звездите.