Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Сякаш са я оставили за по-късно, но така и не са се върнали. — Тя кимна, но се сети, че уважаващи себе си археолози не биха захвърлили боклука си да се разлага в някой ъгъл на обекта.

Посегна да вдигне вече негодната за употреба храна и светлината й проблесна върху предмет, който бе още по-дълбоко. Увит базаданник. Сърцето й заблъска. Извади пакета и видя надпис на ръка „Записки“.

— Дейвлин, това може да ти е полза.

Той го взе и лицето му разцъфтя в неочаквана момчешка усмивка. Бе прекарал безброй часове сред разрушенията и бъркотията на лагера, опитвайки се безуспешно да възстанови компютърните файлове. Но този, който бе ликвидирал екипа на Коликос, беше направил и всичко необходимо, за да останат тайните им скрити.

— Всеки опитен ксеноархеолог би скрил всичките си записки на сигурно място. Твърде много природни катастрофи и непредвидени обстоятелства могат да унищожат трупани седмици и месеци наред анализи и документи. — Той държеше базаданника, сякаш беше самият Граал. — Това може би ще ни разкаже какво се е случило тук… до самия край.

Антон би могъл да остане години наред в Миджистра с паметителя Вао’сх и с митовете и легендите. Повече от всякога си даваше сметка защо родителите му са така запленени от тайните на древните цивилизации. Маргарет и Луис Коликос се ровеха из реликви и кости, докато Антон усещаше историята чрез разказите, съхранени от дадена цивилизация. Всеки нов фрагмент от Сагата за седемте слънца му предлагаше нови прозрения, както и огромна наслада.

А после Вао’сх му предостави още по-голяма възможност.

— Магът-император ме е избрал да отида на Марата за един пълен сезон светлина и мрак. — Паметителят изрече името с бездиханно благоговение. — Чувал ли си за това място? Една от нашите най-великолепни отломъчни колонии!

Антон вече можеше да тълкува оцветяванията върху лицевите израстъци на извънземния историк, които в момента изразяваха искрена радост и гордост.

— Искам да дойдеш с мен, паметителю Антон. Двамата с теб ще предложим уникално забавление. Велика чест е да бъдеш избран.

Изненадан, Антон отвърна:

— Но… аз дойдох на Илдира, за да изуча вашата Сага. Това е най-главната ми задача, нали? Искам да кажа, сигурен съм, че вашата колония е красива, но…

Ентусиазмът на Вао’сх не помръкна.

— Нашата главна задача е да разказваме истории, нали? Един паметител не бива да си позволява да стане мъртъв и прашен като историята, която иска да съхрани. — Той хвана колегата си за ръка. — Поканени сме да отидем за един сезон и през цялата спокойна нощ, когато ще имат най-голяма нужда от нас. Ще разполагаш с предостатъчно време да изучаваш Сагата и, най-важното, да доловиш прякото й въздействие върху илдирийската раса. Моят народ също ще има възможността да чуе някои от разказите, от които се състои човешката история.

Антон се замисли. Бе изправен пред възможността да посети нова планета и да се докосне до явлението отломъчна колония, като продължи да изучава илдирийската Сага. Нима би могъл да откаже?

— В такъв случай съм съгласен, Вао’сх. Звучи ми като най-доброто от двата свята.

Марата бе знойна планета и денят там продължаваше цели единайсет стандартни месеца — без облаци и без промяна. На Антон тя му се стори потискаща и негостоприемна, но Вао’сх го уверяваше, че илдирийците я смятат за приказен курорт.

Марата имаше огромна луна и годината й бе почти колкото един неин ден. Орбитата на планетата бе близко до жълто слънце в зоната на втечнената вода.

— Температурата се колебае около сто и петдесет градуса по вашата скала на Фаренхайт — обясни Вао’сх — до смрачаването по време на дългия няколко седмици залез, докато планетата се охлади със спускането на мрака.

През прозореца на спускащата се совалка Антон наблюдаваше притеснено пустия ярко осветен пейзаж.

— Няма много зеленина.

— Горе главата, паметителю Коликос. В куполния град Прайм на Марата ще се насладиш на всякакъв лукс и удобства, каквито можеш да си представиш.

Дългият дневен сезон настъпваше и благородници и министри, висши офицери от Слънчевия флот, философи-свещеници и други високопоставени курортисти бяха изпълнили пътническия лайнер от Илдира. Ограничените полети поради дефицита на екти бяха причина огромният кораб да превозва всички посетители и цялото продоволствие за сезона. Привилегированите курортисти щяха да останат на Марата цели единайсет месеца под ярката светлина поради липсата на друг транспорт преди края на сезона.