Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Ремори, готови за огън — заповяда той, макар да нямаше никакъв смисъл. Всеки пилот щеше да изпразни и последния си енергиен заряд от защитните батерии с надеждата да причини поне мъничка щета на хидрогите, преди всички да бъдат унищожени. — Това е краят.

Страховитите диамантени сфери продължаваха да се приближават, бомбардирайки океана и превръщайки вълните в айсберги. Около бойните кълба се вихреше ураган от пара, докато се носеха над спокойната водна повърхност.

— Хайде стига, какво още искате, гадове? — изруга Бриндъл. — Вече затрихте цял континент!

Обезумелите бегълци се свиха върху импровизираните салове. Някои или скачаха сами, или бяха избутвани от платформите от пяна в студената вода, макар там да си оставаха също толкова уязвими.

— Атакуваме, Бриндъл — предаде Тасия. — Давай да го направим. Точно зад теб съм.

Първите две фаланги ремори изскочиха пред защитния фронт. Оглушителна какофония от безсмислено дръзки ругатни и бойни викове отекна по комуникационните канали. Всички пилоти очакваха да бъдат анихилирани след секунди.

И в този миг бойните кълба най-неочаквано започнаха да се издигат в дъга нагоре и набраха височина над вкочанената в неподвижни вълни морска повърхност. Шипестите кълба се издигнаха в небосвода… без да нападнат нито един от корабите на ЗВС. Врязаха се в облаците и изчезнаха, сякаш или бяха изпълнили задачата си, или бяха решили, че истинската им цел не е на Буунов брод.

Със съзнанието, че постъпва глупаво, но възбуден до крайност, Бриндъл се спусна след тях, като включи двигателите на пълна мощност. Реши да последва извънземните врагове, за да разбере накъде ще отлетят.

Още двайсетина ремори полетяха като ядосани пастири, подгонили глутница вълци. Безразсъдно изстрелваха язерни залпове, но снарядите отскачаха от неуязвимите кълба.

В отговор хидрогите изстреляха вяли, сякаш прощални синкави светкавици към наглите корабчета, сякаш те бяха досадни мухи. Две от реморите експлодираха. Други няколко завиха и полетяха обратно към Буунов брод.

Но Роб Бриндъл не се отказваше. Държеше се извън обсега — поне така се надяваше — на непознатите оръжия. В края на краищата той беше подполковник и можеше да взема самостоятелни решения.

— Ескадрила, върнете си при базовите кораби, за да помогнете за спасяването на бегълците — обади се по канала адмирал Уилис. — Сражението приключи, за всички. Хидрогите бягат.

Бриндъл не повярва на ушите си.

— Бягат ли?

Докато другите ремори завиваха обратно към носените от течението салове с бегълци, Бриндъл стисна зъби, без да откъсва поглед от отдалечаващите се в космоса бойни кълба.

— Разбрано, госпожо. Всички ремори, изпълнете заповедта на адмирала. Ще се върна… когато мога.

И се спусна напред с такава светкавична скорост, че ускорението го залепи за седалката. Имаха нужда от информация, а и след преживяното през днешния ден дори една сурова лекция на Шейла Уилис не можеше да го стресне. И той излетя от системата Буунов брод. Поддържаше безопасна дистанция, но продължаваше да преследва хидрогите като куче.

Бриндъл се върна на „Юпитер“ след два дни. Горивните резервоари на ремората му бяха почти празни. Животоподдържащите системи и въздушните регенератори бяха изчерпани. Макар да изпита радост и облекчение, че го вижда жив и здрав, Тасия не посмя да се втурне да го прегърне.

Изпитото лице на адмирала бе почервеняло от гняв и тя грубо нахока подполковника.

— Господинчо, от вас се очаква да бъдете образец за нашите пилоти! Вие носите отговорност. Този безразсъден сензационен номер можеше да ви коства живота, но вместо това ще ви коства няколко чина, освен ако не решите напълно да захвърлите униформата на ЗВС. Или просто ще ви връча една метла и четка за зъби, за да почистите целия Буунов брод!

Но Бриндъл изобщо не трепна. Застанал мирно, с къркорещ стомах, той изпитваше огромна нужда да хапне и да пийне нещо — дори отвратителното кафе на ЗВС. Беше и изтощен, и въодушевен.

Когато адмиралът най-накрая пое дъх, прекъсвайки назиданията си, Бриндъл се обади:

— Да, госпожо. Съжалявам, госпожо. Но преди да вземете решение, проверете информацията в база данните на ремората. — Не се стърпя да не се ухили. — Вижте, успях да проследя бойните кълба чак до родната им планета, адмирале. Тези хидроги са от газов гигант с най-красивите пръстени, които сте виждали. На картите се води Оскивъл. Ако решим да предприемем контраатака, врагът е там.